Имало е време, когато, ако човек застане с достатъчно мощен бинокъл на Дунава при Мохач, може да види лодките по Тиса при Сегед, 100 км на изток. Между двете реки се простира най-равната част на централна Европа, пустата.
За повечето българи това е територия, пресичана на един дъх с автомобил на път за Будапеща и Виена. За унгарците обаче тя е национална идентичност. "Самотата унгарска", както я нарича в стиховете си Ищван Шинка.
Тук земята изгаря през лятото, а наесен стихва и замира и "сливайки двама титани - земята и небето", кара поетите да преследват вечно хоризонта.
Някога тази суха степ е харесана от хунори и маджари, Атила и неговите хуни, кумани - номадските племена, мигриращи от централна Азия, са намирали тук пространство, в което се чувстват у дома.
Изкуството им да отглеждат и яздят коне е наследено по тези земи и особената му, мрачна и сурова естетика е в основата на днешното коневъдство, макар и то да е съхранено повече като хералдически символ на пустата, отколкото заради нуждата от него.
Ноември, ако е мек, е най-доброто време човек да усети безвремието на унгарската степ.  Летните конни ваканции в "малката пуста" Кишкуншаг са завършили и белите селски чифлици, с техните веранди от тъмно дърво, по което греят нанизи пурпурно люти чушчици, са потънали в тишина.
Разхвърляни на големи разстояния, те са заобиколени от равната суха степ, където, с когото и да пътува, човек се чувства сам срещу дълбочината и свободата на пейзажа. Особено вечер, когато слънцето хвърля до късно косите си лъчи, докато потъне с бавен кърваво пламтящ залез.
За да попадна през есента в чифлик с коне (tanya на унгарски), ми помагат хора, живеещи от години в Унгария и притежаващи селска къща в района на Лайошмиже, на около 70 км южно-югоизточно от Будапеща. Пустата е място, където много жители на унгарската столица прекарват уикендите и ваканциите си. Някои имат къщи по селата, други са купили и подновили изоставени чифлици, трети използват къщите-хотели. Яздят, ядат силната на вкус местна храна и правят дълги разходки из степта.  Някои ловят риба из солените езера и блага в района, или дори ловуват - Кишкунганг е пълен с дивеч и ловът тук може да бъде и исторически - изцяло следвайки традицията на някогашния императорски двор.

Чифлиците, в които се зареждаш за деня. И за сезона
Полетът до Будапеща закъснява катастрофално и стигаме чак по тъмно  националния парк Кишкуншаг. В превод името му означава "малкото куманство" и територията му е равна като езеро, каквото някога е била. Далеч по-равна е от Добруджа, тук-там обаче има същите залесени пояси, предпазващи полето от яростта на ветровете.
В тъмнината пейзажът остава скрит, фаровете на колата не осветяват нищо и по шосето човек има чувството, че кара по мост. След като напускаме асфалта, поемаме по пътищата на конете и каруците и усещането, че потъваш право в нищото, става всепоглъщащо. Пореден завой и стигаме до дървените пръти на дълга ограда - територията на Varga Tanya, чифлика, в който ще отседнем.
Вече е към десет и тъкмо затварят ресторанта. Но ние сме предупредили и ни чака вечеря - щедра средноевропейска порция панирана бяла речна риба и леко сладнящо хрупкаво зеле с копър. С копър е и десертът - капрош турош, местна версия на чийзкейк с подсладена извара и копър за подправка. Малко изненадващо за това място винената листа съдържа поне 40 различни етикета - всичките унгарски. Като се има предвид, че страната има 22 винени региона, които произвеждат все по-добри вина, това не е учудващо.
В пустата, а и навсякъде в Унгария цари кулинарната култура на месото. Уверявам се в това на закуска, когато на масата ми се оказват майаш (пролетен колбас), колошварска сланина, пикантно-пушен свински колбас, а също и свежи сурови чушки и краставици и бъркани яйца. Сервитьорът разказва, че около Кечкемет, по-големият град в Кишкунганг, е силна традицията на обилните закуски - по-добре да се заредиш за целия ден, че земята е широка, кой знае къде може да си, когато е време за обяд.
Откакто обаче Унгария е част от ЕС, в ресторантите на всички тези чифлици-хотели из околността нямат право да предлагат продукти от съседните стопанства, ако те не са си осигурили всички хигиенни и други сертификати според европейските изисквания. Това силно затруднява снабдяването с чисти селски продукти, но добре че тук кулинарните традиции са непоклатими и поне в изпълнението на ястията влагат цялата си душа и наследена култура.
Varga Tanya с нейните стилни и комфортни къщи за гости със стръмни покриви, традиционно покрити с дебели тръстикови килими (на всеки пет години ги подменят или ремонтират основно) е място за пълно спокойствие, чист въздух и дълги разходки - всякакви, с коне, с каруци, с велосипеди, пеша. Има басейн, стрелбище, съоръжения за катерене за деца, и, специфично за пустата - кон-тренажор в реален размер за първи уроци по езда.

Ездачите, които седят върху десет коня наведнъж
Унгарците са създали десетки съвременни училища по конна езда и вероятно всеки втори унгарец вече умее да язди. По думите на един учител в школа по езда в Кечкемет търсенето е толкова голямо, че неговите възпитаници започват работа в някой чифлик още с постъпването си в школата - учителите не смогват да ги обучат, затова пък те трупат опит с практика. Най-добрите от тях участват в представленията по майсторска езда. Коронното постижение е да управляваш десятка галопиращи коне, застанал прав върху гърба на последните два. Не повече от петима в цяла Унгария са такива висши еквилибристи. Гърмежът на камшиците им се чува на километри.
Ако има място, където бързо и ефикасно да те научат да яздиш, това е пустата. Не само защото конете от векове са начин на живот и тук знаят всички техни тайни. Пустата е нещо като зелена писта за ски - много е добра за начинаещи, тъй като няма никакви препятствия. Просто се качваш, изправяш гръб, усещаш коня и тръгваш... Самоубеждавам се в това, докато се покачвам на гърба на висок кафяво-бял жребец. Веднъж в седлото, обаче, хич не се усещам като амазонка. Добре, че учителят е наблизо и конят е кротък.
Роберт Лисичан, мениджър на Varga Tanya, разказва за расовите коне на имението. "Унгарските породи са известни по цял свят с чистотата си, въпреки че се наричат кръстоска или felver, като благородните Kisberi felver - елегантните коне на австро-унгарската лека кавалерия. И другата - magyar felver, които са прекрасни както за работа, така и за яздене."
Шампиони в много световни състезания по надбягване с карети, унгарците всъщност са родители на елегантната конска кола, или така наречената kocsi. Английското и немско име на каретата (coach; kutsche) произхожда от унгарското село Kocs, където правели най-добрите карети: леки, изящни и бързи. По-късно подобрявано и усъвършенствано, това унгарско изобретение векове наред остава ненадминато в Европа.
На леката каруца, теглена от два препускащи коня, с която изминаваме 3-4 км до съседно стопанство, разбирам древната сила на равната пустош - неспираните от нищо вятър и поглед са пряка връзка с безкрая. Въпреки скърцащия песъчлив прах, пълнещ очите и ноздрите, и въпреки опасните излизания от завоите никак не ми иска се препускането да свърши.

Прасетата, които приличат на овце
В крайна сметка пейзажът не е съвсем пуст - на два пъти пробягват кошути в далечината, прелитат птици, разминаваме се и със стада от сиви биволи с дълги остри рога. Тази порода може да се види само тук - твърди се, че е доведена от маджарските племена при заселването им.  Все пак стигаме закъдето сме тръгнали - стара ферма в нищото. Карой Вьорошмарти ни посреща с малки чашки от неговата кайсиева палинка и мекичките (langos), изпържени от жена му. От стопаните човек може да се сдобие с превъзходни селски колбаси, сланина, бурканчета чушкова паста или домашни сладка, каквито по супермаркетите определено няма.
Докато пак препускаме с каруцата към по-далечната биоферма, пустата ни среща и със стадо невъзмутими овце от местната порода "Рацка". Но истинската изненада е в стопанството на семейство Рендек.
Известно време разтърквам очи, тъй като това, което ми представят като прасе,  прилича на малко попрекалила с фуража овца. "Мангалица", единствените в света прасета с дълга, къдрава четина според стопанката Олга Рендек, са с изключително здравословно месо и мазнина. Подобно на известната испанска порода "иберико" те понасят само естествена храна и много открито пространство, затова нарастват бавно и месото им е голяма ценност. От тях правят прочутия пушен и сушен колбас мангалица, който тук в биофермата готвят по рецепта, предавана от поколение на поколение. Основната подправка е финият сладък червен пипер. Домашни туршии от чушки, пълнени със зеле или кисели краставички, са традиционният компаньон на този вълшебен колбас.
Олга Рендек се оказва председател на местното общество на Slow Food (Световна организация за насърчаване на занаятчийски производства на уникални традиционни храни), обединяващо 37 малки производители на мангалица от областта Кишкуншаг. Някои от тях, включително Лазо и Олга Рендек, отглеждат и собствени чушки за червения пипер, с който подправят колбаса. Сами са селектирали своите семена за 13 от общо 70-те вида чушки, отглеждани в Унгария. В момента сръчно се обработват на ръка дребни чушки за пипер. "Тези са най-лютите от нашите, казва Олга, наричат се S (Сегетска) 178."
Сдобивам се с едно скъпоценно парче салам и красиво бурканче люта чушкова паста (само за да изчезнат по-късно от багажа ми при обратния полет).

Следи от едно минало с благороден характер
Църквата на чистичкото провинциално градче Лайошмизе изпява нежна мелодия. В страната на Ференц Лист и Бела Барток дори камбаните свирят сложно.
Пак поемаме по правите пътища на пустата, за да стигнем този път до аристократичното имение Gereby Kuria, превърнато също в "конен" хотел - луксозен, с размах и екстри като тенис кортове и СПА център. Някогашно притежание на аристократичната фамилия Гереби, главната постройка е изградена през ХІХ век в смесен стил от необарок и класицизъм.
Привлечени сме от ресторанта - аристократичен, и със слава, която стига достатъчно далеч, че да чуем за него.
След плътния и засищащ гулаш от Голямата равнина (Alfoldi gulyas) супата "за хващане на ерген" (Legenyfodo leves) от пикантно рагу с лимон и сметана изглежда съвсем лека и фина. Забележителен се оказва и соленият щрудел с пълнеж от зеленчуци и полят със сос от праз. Всяко от петдесетината унгарски вина (тук вече има и вносни) може да се опита на чаша - изключително положително явление, характерно за ресторантите в цялата страна. Завършваме късния си обяд с царя на унгарските десерти, шомлой галушка - сложен сладкиш с три блата: орехов, бял и шоколадов, яйчен крем, пълнеж и шоколадов сос. Този тук е великолепно приготвен. После имаме нужда от бавна разходка в огромния парк с езеро и стари, гледани дървета. На тръгване пак минаваме край коне с развети гриви и щастливи на вид ездачи.
Да прекараш цялата си младост в пустата може и да е депресиращо преживяване - нещо, което човек може да повярва, четейки Петьофи. За кратко обаче, съвсем ясно е, тя е способна да направи хората щастливи. В крайна сметка е приятно човек от време на време да се отдаде на меланхолия - най-малкото защото на неин фон по-ясно изпъкват радостите.