Децата са отнесени от "Сатовча", като че ги е отвлякъл Вълшебният свирач, и благите бухти на бабите ги ядат финландците, летуващи в селото. В "Истории за храната и душата" на Тонислав Христов храната е меката възглавница, която заглушава горчивините на живота

Класическата българска литература представя селото по два начина – или като малко маниерна, буколическа идилия, чисти взаимоотношения, наивност и непосредственост, или като място на природни катаклизми и социални сблъсъци, тежък труд и безпросветна мизерия. Така е и днес в медиите - или слушаме репортажи за обезлюдени села, битова престъпност и присвоени евро субсидии, или идващите от село продукти носят аурата на истинското, автентичното, органичното и природното.

За да не затъва в дълбоките като коловози от трактор по кален селски път клишета, Тонислав Христов, режисьор на документалната лента "Истории за храната и душата", избира интересен подход. Филмът му е топъл, съпричастен разказ за обитателите на село Сатовча. Встъпителният монолог на един от героите обвинява телевизията и дънките за бедите на съвременния свят: телевизията научи жените да спорят с нас, да се карат, казва той. Дънките пък стягат тялото и причиняват безплодие, "скопена работа".

Без да избягва проблемите, филмът ги обгръща с топъл, човешки хумор, който по стил и природа напомня чешкото кино от 60-те, с мека ирония и усет за абсурдност.

Хумор, храна, хармония 

"Истории за храната и душата" внушава, че там, където хората се познават и живеят в малки групи, клишетата спират да работят. "Хората там са заедно, помагат си,  разказва Тонислав Христов. – Когато един строи къща, всички му помагат. Когато някой почине – без значение християнин или мюсюлманин – всички се изреждат да носят ковчега. Това ги прави силни и неподатливи на глупости. Опитват се да ги агитират на място, от екрана постоянно тече някаква пропаганда, но тя минава покрай тях. Научили са се да не обръщат внимание."

Всяка вечер мъжете са в клуба, бистрят политиката на ракия и салата.  Обединява ги храната, всеки е донесъл каквото може. Събира ги и общото минало – от разговорите личи, че са си простили и са продължили напред. Общ е и начинът, по който местните говорят за историята – как са ходили до съседното село да кръщават децата си, а местният партиен деец си е затварял очите… Комунистът атеист признава, че смяната на имената е била грешка, селският атакист се пъчи незлобливо.  Каквото и да се е случило, животът продължава със смяната на сезоните, с редуването на ритуали и пост, на угощение и въздържание, както се живее на село.

Хамелнска меланхолия

Другото, което обединява жителите на Сатовча, е, че децата им са далеч като в легендата за град Хамелн. Тайнственият свирач е минал и е отнесъл всички деца. Няма начин да не ти задращи в гърлото, докато гледаш бабите. "Обичам те, Джеймс, как си, бабо", пита една от възрастните жени по скайп внука си. Той живее в Сан Франциско и почти не познава роднините си. Благите бухти на бабата на Джеймс ги ядат децата на финландците, които прекарват лятото в селото.
Преди време бях чела за американци, които си осиновявали баба и дядо – взимали си назаем, за да запълнят липса на роднински връзки. Като градско дете, израсло без дядовци и не твърде глезено от единствената си баба, мога да разбера подобен порив. 

Не припадам по вкуса на пържени мекици, но се разтапям от представата за жена, застанала пред цвърчащ тиган в селска кухня. Независимо дали е с покрита със забрадка - глава на мюсюлманка, шалвари на помакиня или християнка в басмена рокля – има нещо обобщено майчинско и приласкаващо в жената, пържеща мекици. Тонислав Христов впрочем признава, че той и екипът му качили по шест-седем килограма по време на снимките. Подобен опит споделя всеки, който е вършил някаква работа по смесените села: "Просто не можеш да станеш от масата, без да опиташ всичко – обиждаш ги."

Роднинската алхимия на привличането явно действа на финландците – местните се радват на децата им така, както биха се радвали на своите. Мъжете учат съпруга да играе табла, канят го на вечерните симпозиуми в клуба. 

Одомашнени  изглеждат и заселилите се в Сатовча корейски мисионери, които евангелизират ромите. Проповедта е на английски и корейски, докато мъжът проповядва, жената снима. Изглеждат трогателно развълнувани, докато кръщават бебе и оживено запечатват ритуала на лента. Също така са големи почитатели на киселото мляко – имат специална корейска машина, с която си го приготвят.

Тонислав Христов е роден през 1978 г. във Враца. Завършил е там художествена гимназия и Техническия университет в София. От 1999 г. живее във Финландия. Започва работа в киното като компютърен инженер. Впоследствие открит от голямата финландска режисьорка Пирйо Хонкасало, която е негов ментор, сам започва да режисира филми. Завършва кинорежисура през 2007 г.
Работи дълго време на свободна практика за финландската обществена телевизия YLE Basaari и YLE Mundo, като участва в създаването на телевизионни програми за емигранти, живеещи във Финландия. Днес Тонислав е утвърден и обещаващ автор на финландското и българското документално кино. 
Автор е на десетина филма, сред тях:  
История за храната и душата, 2013 – продукция YLE (Финландия) и Артхаус блокбастърс (България), Световна премиера Busan International Film Festival 2013, номиниран за най-добър документален филм, IDFA 2013
Любов и инженерство (в процес на изработка, 2014) - продукция Making Movies (Финландия) и АГИТПРОП (България), Българска национална телевизия, Финландска филмова фондация, YLE 1 (Финландия), Промоционален център за аудио-визуална култура на Финландия AVEK, NRK (Норвегия); Награда за най-добър проект на Power to the Pixel, Лондон 2011, и Награда за най-добър проект на Documentary Campus, Лайпциг 2011 
Правилата на ергенския живот, 2011 – награда на публиката за най-добър документален филм, София ФФ 2011. Продукция Making Movies (Финландия) и АГИТПРОП (България), Българска национална телевизия, ИА "Национален филмов център", Финландска филмова фондация, YLE 1 (Финландия), Промоционален център за аудио-визуална култура на Финландия AVEK, NRK (Норвегия), Скандинавски кино и телевизионен фонд. 
Семейство, 2007 – документален филм за едно българско семейство (неговото) в навечерието на приемането на България в ЕС. Продукция YLE1, Финландска филмова фондация; Медиен фонд към Лютеранската църква, ИА "Национален филмов център".

Казват, че било лесно да снимаш документален филм, стига да намериш достатъчно интересни и колоритни личности. Тогава, киното, става "от само себе си". Според Тонислав Христов обаче монтажът на "Истории на храната и душата" е бил тежък и е продължил дълго, "с абсолютното съзнание, че имам невероятен материал, богат, прекрасен".

Храната помага на ритъма на филма, следвайки всекидневния хоровод и неравноделния такт на празника. Като снима храната, Христов показва женските и мъжките пространства. 

Храната на овдовелите мъже е различна от тази на задомените (на свой ред последните се хвалят, че не пипват нищо, "понеже е женска работа"). Женската храна е мека, топла, бухваща – поражда носталгия и утешава, пренася умения, които няма кой да наследи. Бабите учат финландката да меси – "чудесно е, казва тя, за закуска на децата". Те я поправят със снизходителния тон, който се пази за малки деца и заблудени чужденци, "месиш за мъжа си. Като се омъжиш, трябва да  се научиш да готвиш!"

В Сатовча едва ли подозират, че храната може да е био, от сертифицирани сортове, от пасищно отглеждани животни – храната служи за нахранване, за споменаване на мъртвите, за общуване с живите, за битуване и за празнуване…


LOVE DIFFERENCE

През 2002 Микеланджело Пистолето представя на Венецианското биенале Love Difference – Artistic Movement for an InterMediterranean Politic. Работата представлява маса от огледална повърхност с формата на Средиземно море. Около масата Mare nostrum са наредени столове, характерни за различните етноси и култури, обитаващи района. Когато понечиш да седнеш, се оглеждаш в повърхността. 

За тази творба се сещам след филма. За огледалото, край което има достатъчно място за всички. Струва си да погледнем в него, да разгледаме образа и да го опознаем, преди да изчезне, да избелее като изтъняла амалгама, която връща замъглен, призрачен образ.