"Преходът от количество в качество [в храната] превръща  лакомията в апетит." "Щастливото хранене е толкова плътно самозатворено в себе си, че да упреквате някого, че съсредоточено се храни, е все едно да му натяквате, че диша учестено." "В храненето има нещо изначално нечовешко, с неговите природни ритми на глад и ситост. Но човекът го облагородява и в крайна сметка го превръща в източник на пъстро и смислено преживяване на времето, дори в инструмент за неговия контрол." Тези изящни и забавно-интересни мисли са на Райчо Пожарлиев, българският философ, който неотдавна издаде "Философия на храненето". Въпреки че студентите, изучаващи културология използват тази книга като учебник, тя е много повече от специализирана литература. Освен че е наситен, увлекателен разказ за еволюцията на мисленето за храната, тя често притежава остроумието на оскар-уайлдовска проза. Връзката между храната и времето е темата на есето, което Райчо Пожарлиев написа за списание "Бакхус".  То е и нов прочит на известната фраза на Фойербах, че човек е това, с което се храни."

Нашият живот протича във времето, но в него храненето и респективно пиенето са изконните и неизбежни условия за съществуването ни и неговото продължаване. В този смисъл в рамките на вселенското време те са гарант и двигател на осъществяването и на собственото ни лично време. Ние живеем, защото се храним (оттук нататък ще спестявам добавката "и пием" за по-голямо удобство), а престанем ли да приемаме храна - умираме. Гладът сигнализира с ритмиката на конвулсиите си самата настойчивост на живота, а изразът "умирам от глад" е ословесена интуиция не толкова на моментния повик на организма, колкото на фундаменталната връзка между живот и изхранване. Така всеки импулс на чувството за глад обвързва актуалния усет за жизнена недостатъчност с предчувствието за тоталната празнота и липса на битие, т.е. за възможната смърт.  По този начин храненето е граница между възможността да бъдем и респективно - при недостига му, възможността да престанем да бъдем. Във феномена на храненето предчувствието за идния ден (в сладкото доволство на добре нахранения човек) се слива перманентно с напомнянето и предчувствието за неизбежния край (в сигнализиращите спазми на неизменно появяващата се липса). В този смисъл храненето концентрира в себе си метафизическите проекции на бъдене и смърт, на живот и отминаване. Това имплантира в него дълбочинни смисли на биографичното ни време, за които често си затваряме очите. 

Склонност на обикновения човек е съзнателно да забравя и прикрива преходността си (в мечтите и в плановете си, в заобикалянето с по-трайния от него свят на вещите или в идеите за вечния живот), но тази склонност се сблъсква всекидневно с критическия коректив на нуждаещото се от храна тяло. Езикът и посланията на това хранително говорене са телесни, но интензивни и дори да не се осъзнават, практически всекидневно ни напомнят за крайността на съществуването ни и за шанса да живеем. 

В това си възлово за осмисляне на времето значение, феноменът на човешкото хранене пребивава в едно двойствено състояние. 

От една страна, то се вписва в безличните пулсации на живота изобщо. Ние се храним от света, присвоявайки определени негови вещества, но и се връщаме в него като храна: приживе - за десетки микроорганизми и паразити, и в крайна сметка окончателно - в качеството си на изтляла и разпаднала се след смъртта ни плът. Може да се каже без каквато и да е претенциозност, че в степента, в която ние изяждаме света, и светът ни изяжда. 

Така ние се вписваме в ритмиката на космическата обмяна, в пулсациите и тактовете на присвояването на природата и обратно, на отдаването ни на нея. В този метафизически аспект като включеност в циклите на Космоса в храненето има нещо абстрактно и изначално нечовешко. В това си качество храненето е като следствие от дирижирани сякаш отвън моменти на спокойствие и безпокойство, подобни на присвиващите и разпускащи спазми на вдишването и издишването. Тук вътрешното е импулс на външното и поради това гладът, въпреки конвулсиите на стомаха, идва сякаш не отвътре, а като достигане на натрапен ни момент, следващ тактовете на потока в циклите на природното време. За съжаление тази природно семпла циклична форма на времето в храненето е участ на преобладаващата част от човеците - и в дългата им история, и сега. 

Исторически погледнато, устойчивата ситост като израз на благоденствие е изключение. Дори и днес тя е привилегия на по-малко от една трета от населението на Земята. Немският изследовател Николаус Хайм проницателно отбелязва по този повод, че в контекста на почти винаги недостигащата храна човешкото съзнание е развило чувство за несигурност, загриженост, за натрапеност на проблеми и предизвикано отвън страдание. Затова и оценката на областта на храненето от Хайм е, че то  "произвежда психоструктурата и манталитета на прогоненост и напъденост". Това чувство за принудителната нужда да оцеляваме поражда като следствие образа на храната и храненето като елементи на една специфично неовладяна среда. "Грижата за насъщния" е най-значимата поколенческа стратегия в човешкия живот. В посоката на тази перспектива в потока на перманентната нужда от нова и нова храна, възпроизвеждаща се сякаш от натрапените ни безлични ритми на вселената, човек се десубективира, схваща се като неавтономен елемент, натикан не по своя воля в циклите на света.
Но от друга страна, човекът облагородява в културата и развитието на цивилизоваността дори тези натрапени природни ритми на глад и ситост, на полъха на смъртта и живота. Над циклите на природата човекът култивира в храненето истински лични и общностни форми на времето, които са източник на самоутвърждаване и символно значими културни функции и ценности.

Това са процеси на ентритмизиране на природните тактове в областта на храненето, които започват първо с развитието на земеделието и животновъдството, на търговията и консервирането. Ако преди страхът от бъдещето изчезва единствено в символите на райската визия за винаги наличната храна, към която просто трябва да посегнем при нужда, то с развитието на човешките дейности по производство, съхранение и разпространение на храната идеята за винаги възможното тук и сега хранене започва да придобива земна реалност в отвъдсезонното струпване на всички нужни на телата ни продукти по пазарища и супермаркети. Тази възможност не е реалност все още за милиони хора, но постепенно отдалечава храненето от принудителната му природна ритмика и го обвързва все повече с труда и неговото време.  Нещо повече - сякаш индивидуалната телесна хранителна нужда се обезсмисля и подчинява на доминиращите цели на труда. Ако животните се хранят, когато са гладни или когато се докопат до необходимите им храни, то времето на човешкото хранене все повече се ранжира и подрежда според изискванията на човешките дейности. Ритъмът и редът на основните времена за консумация (три, пет, седем и т.н.), които различните народи следват, е всъщност ритъм, адекватен на реда и изискванията на специфичните за тях трудови и социални дейности. Ние не приемаме храната веднага щом ни се прияде, и когато вършим нещо важно, сме склонни да отложим нахранването си, докато нго свършим. Работещите хора често подминават часовете за хранене или симулативно преглъщат нещо малко, за да продължат делото си. Конституираните часове на хранене в общностите ритмизират по културен начин живота и социализират природните тактове на стомасите. Тяхната цел е вече не просто създаване на ситост, но и обслужване на общото цяло на съвместните дейности. 

Но това доминиране на времето на хранене на цялото над това на индивидуалните прищевки всъщност облагородява неговия смисъл. Часовете на общностното хранене, домашните трапези, празниците, религиозните хранителни календари превръщат феномена в генератор на социални и социализиращи форми на времето и потискат отчуждената му природна натрапеност. 

Нещо повече - в тези промени самото хранене вече е не единствено следствие на дошлото му време, а създава време. Социалното освобождение на храненето от времето на природата освобождава и личните му потенции да осмисля време. По един парадоксален начин измъкването на храненето от тактовете на природата и тялото го превръща и в самостоятелен феномен, както и позволява да оценим  значението на неговите микроравнища, елементи и функции. 

Най-напред от всеобщо и анонимно природно условие за съществуването, храненето в аспекта на собствения вкус е един от основните принципи на индивидуализирането на битието ни като уникално време. Избирайки и отъждествявайки себе си и групата си с определено хранене и храни, ние активизираме и един от основните и непренебрежими начини да бъдем себе си. Храната става част от нашия стил на живот и от този на общностите, към които се стремим. 

По-нататък в отношението към храните ясно диференцираме измеренията на времето, въплъщавайки ги в навици и предпочитания. Миналото се утаява в т.нар. консерватизъм на вкуса (Мулен), в ценността на "кухнята на мама", в детството, имплантирано в любимите ястия. Настоящето е значимо с избора на храната, който е винаги нов, дори когато избираме същото. Апогей обаче на ценността на настоящето в храненето е удоволствието. Измъкнато от областта на природната лакомия, в която винаги се чувстват известна неудовлетвореност, несамостоятелност и сигналите на предишни спомени и бъдещи подозрения за недохранване, удоволствената наслада се крепи на интензивната радост от настоящата храна и нейния вкус. Бъдещето пък от своя страна се укрепва в предвкусието, в любопитството за нови храни, в съвременната виртуална  (медийно-форумна и туристическа) консумация на всевъзможни храни и нови вкусове, в обсебващата визия за хранителното многообразие и богатство на света. И накрая още от древността това еманципиране на храненето от природата се реализира в хранителното творчество като феномен не на предположено, а на създавано от самите нас бъдеще. Кулинарното изкуство не само е първата културна форма на опитомяване на природата (Клод Леви-Строс), но и източник на авторство, на изкусност, на висша субектност. Символът на готвача като творец и създаващ свят (Ницше) трайно се демонстрира от елитния му статус през всички времена.

Така между принудителните ритми на природата и конструираните от него лични, социални и културни структури на времето храненето се оказва възел и източник на пъстро и смислено времепреживяване и времеконтрол. И ако идентифицираме човека преди всичко със способността му да осмисля даденото му от Бога и имплантираното от природата уникално, неповторимо и крайно време в един ненатуралистичен смисъл, човек е наистина това, с което се храни (Фойербах).