Класическото напътствие на всеки родител към неговите подрастващи деца е възприемано твърде рядко във формалния му смисъл. Кристина Николова е удивена колко много хора искат да правят формички и фигури от домати и кренвирши.

Mиналия вторник, когато разбрах, че за пръв път ще ми се наложи да сготвя поредицата традиционни за Бъдни вечер ястия сама, се оказа, че не знам как се прави содена питка (у нас винаги е правена с мая и масло, противно на канона). И като човек, доста педантично настроен към печенето, се стреснах и тръгнах да търся рецепта в интернет. Започнах да разлиствам българските блогове за храна, без да подбирам. Просто търсех рецепта.  Е, намерих я. Но редом с нея открих и един нов свят, за чието съществуване не бях си давала сметка доскоро - светът на ужасяващия кич в българската кулинарна блогосфера. Разбира се, има и около дузина приятни за гледане и нормални блогове. Но искам да обърна внимание на десетките други. И изобщо на това кое у нас се смята за красива и добре поднесена храна. 

Какво видях? 

Ето списък само с някои от фантастичните чудеса, на които попаднах и се смях до сълзи, преди да ми стане мъчно – "къщичка" от евтини турски бисквити, намазани с майонеза и пастет, украсена с каперси за комини; "подаръчета" от кашкавал, завързани с лентички чушка; "дядо Коледа", с тяло от яйце, шапка от чушка, и ски от луканка – изглеждаше тъжен. До него стоеше "елхичка", която всъщност беше краят на една краставица, старателно минат през рендето, за да има елхичката същински клони. Видях "слънчоглед" от разрязан и аранжиран в кръг кренвирш, който след запичане беше доста добре раздут, поради огромното съдържание на соя в него; в кръгчето седеше изпържено яйце, а за стъбло авторът много самоотвержено бе ползвал стрък магданоз. Попаднах и на купа, вероятно съдържаща салата, добре застлана с настърган кашкавал, а върху нея – внимание – сламки за пиене, на които бяха нанизани обезкостени маслини. На върха на сламките имаше отново магданоз, но повечко. Това бяха "палми" върху "пясъчен плаж", разбирате ли? Имаше и салати и сандвичи в цветовете на българския флаг, а до тях стоеше надпис от нискокачествен кетчуп, гласящ "България". Безспорният фаворит из тези старателно стилизирани ястия обаче беше питон-албинос (не се шегувам), умело изваян от смес от картофи, яйца и майонеза, който имаше маслини за очи и старателно изрязан раздвоен език от морков.  Украсяването на храната по този начин не е измислено от българските домакини, разбира се, и се практикува в света. Например в Япония, където украсяването на храната е ежедневно занимание и те просто са много добри в него. Има обаче една тънка (или не чак толкова тънка) граница между добре изпълнената украса и тази, която извиква смесица от истеричен смях, погнуса, чудене защо и тъга в същото време. 

Какво не е наред с всичко това?

Проблем №1 - Тези храни са грозни, но са навсякъде

Те са изложени в интернет, за радост на всички нас. Авторите им ги показват с трепет и огромна гордост и у тях често липсва всякаква самопреценка за това кое е добро и годно за показване и кое не. И всеки от нас може да стане жертва на тези гледки.  Те са навсякъде. Преди поне си седяха в готварските книги от 80-те, но сега, благодарение на интернет, не можем да избягаме от тях. Всяка домакиня държи да ни образова как да готвим или поне да сподели нейните "вкуснотийки". Които несъмнено са "приготвени с много любов".  

Проблем №2 - Тази храна лъже

Добрата храна е честната храна. Тя няма нужда да се маскира на къщичка, кученце, Дядо Коледа, палма или питон-албинос, за да бъде апетитна. Освен, разбира се, ако не сте на три години и майка ви се чуди как да ви направи храната по-интересна, така че да се заблудите и да я глътнете. Маскираната храна не извиква у мен нещо повече от присвити очи, съмнение и чудене "какво крият тези хора". Ето още въпроси, които не ми дават мира - защо е нужно да се анимализира храната, за да е апетитна тя? Колкото до темата с рептилите – наистина ли асоциацията с питон, змия или крокодил (имаше и калцоне в такава форма) ви кара да слюнкоотделяте? 

Оригиналниченето има за цел да компенсира липсата на увереност у готвача, че храната му е достатъчно вкусна и добре изглеждаща. Той прекарва часове, за да прикрие истинската същност на простичкия домат, картоф или яйце. Него го е срам, че има само домат, картоф или яйце и трябва да ги превърне в елхи, ракети, животни и национални трибагреници, за да се чувства добре с тях. Но аз наистина не желая салатата ми да изисква от мен чувство на национална гордост. Предпочитам зеленчуците да са това, което са. И всички останали продукти също. 

Проблем №3 - Посредствеността се налага като норма

Тези храни изглеждат ужасно, но хората ги смятат за нормални, дори ги харесват. Тази "естетика" се легитимира чрез всякаква липса на търпение на критика както от авторите, така и от поддръжниците им, които винаги се намират отнякъде. Тоест, ако вие не сте прекарали четири часа да украсите змията от руска салата с люспи от кисели краставички, значи нямате право да говорите. Щом са вложени усилия, значи не може да има критика. И щом приготвената храна е украсена, значи това е изкуство, а щом е изкуство, то автоматично е достойно за адмирации. Наистина ли?  

Защо се случва това? 

Мисля, че водещата причина е липса на добър пример. Да вземем телевизионните предавания.  Както един приятел, ужасен от видяното, каза наскоро "Докато Звездев и Ути продължават да показват по телевизията руло "Стефани" с вид на детелината на булевард "България", нещата ще са такива". И е така. В български предавания за храна няма да видите нещо просто. То винаги е "засукано" и "по-така". Или в най-невинния случай просто не е привлекателно. Вчера ми попадна видеоклип от истинско предаване, показано по телевизията, за вулкан (да!) от пиле, картофено пюре, кайма и лютеница, която изригва от него. А за да е пълна картинката, отгоре имаше чаена запалена свещичка. За разлика от колегите си по света представителите на кулинарията у нас правят невъзможното, за да усучат нещата. Чудя се как хора като Джейми Оливър и Гордън Рамзи са толкова успешни, без да зариват храната с орнаменти? Със сигурност Марта Стюърт не може да е права с нейните семпли рецепти?

Да вземем друг пример – българските готварски книги. Имало ли е случай, в който българска готварска книга ви е привлякла със снимките си? Тези снимки карали ли са ви да огладнявате? И изобщо колко от българските готварски книги имат снимки в тях? Може би не повече от пет. А готварски книги у нас има може би стотици, но огромна част от тях са напечатани на най-евтината възможна хартия и съдържат сбор от рецепти, които отговарят на актуални за българина теми – например икономическата криза, проблеми с отделителната система, и т.н.  

Възможно ли е бедността да е причина тогава? Не мисля. Хората в държави като Виетнам и Индонезия са в пъти по-бедни от обикновените българи, а храната им не изглежда по този начин. Дори напротив, тя държи на простите и ясни вкусове и блести именно с тях. В България масово хората са относително бедни, но не до крайност. И като че ли излишното оригиналничене е задължително, за да маскира липсата на състоятелност и лелеяно изобилие. И може би именно тази относителна бедност води до издигането на концепцията "от нищо нещо" в култ. Нека не забравяме, че едно от първите кулинарни предавания у нас носеше именно това име. И то с гордост. Нека това, което наричаме нищо, а именно обикновения продукт, да си остане такъв. 

Може би у нас хората са достатъчно състоятелни, за да могат да си позволят да купуват различни храни и да ги приготвят по разнообразен начин, но са твърде бедни, за да превъзмогнат комплексите си. Или нещо такова. 

А какво можем да направим по въпроса?

Ето няколко добри примера:

Можем да започнем с това да не приемаме тези неща за даденост. Да не се сломява критичният ни дух, когато някой самоотвержен самодеец ни се накара, че не оценяваме изкуството. Нека задаваме въпроси.  

Можем да гледаме как правят нещата хората по света и да взимаме пример. В интернет има стотици фантастични блогове, които радват окото с добра визия и умерена креативност – някои от тях дори са български. Можем да гледаме и Food Network и други подобни канали. Разбира се, нека черпим опит и когато пътуваме.
Можем да се научим да готвим добре простите неща. Ако знаем как да опечем добре едно пиле, как да направим домашна майонеза, или да опечем вкусно обикновените картофи, не мисля, че ще се налага да търсим по-далеч и да прибягваме до излишни действия. 

Можем да търсим ценноста в истинския и естествен вкус на храната, преди да прибегнем до безразборно смесване на вкусове в името на оригиналността и екзотиката. 

И най-вече – нека започнем да изискваме всичко това от заобикалящата ни среда.