Като се замисли човек, от какво ще се състои последната вечеря няма особено значение - и от една маслина да е, тя ще е с ултимативен вкус. Нищо от този момент нататък няма да я надмине. Дори и ако някъде отвъд получи достъп до кухните на Господ, тя ще му остане последната от този свят.

Въпреки това същата тази вечеря - образът на отрупана с храна маса, разстлана нелепо и героично под навеждащия се към нея черен циклон на вечността, - винаги е била и все повече става повод за невъздържано фантазиране. Разбира се, в такива моменти хората често губят апетит. Но за онези, които запазват присъствие на духа, трябва да се признае, че драматизмът на сцената е трудно устоим. Някои от тях си въобразяват бяла покривка, плющяща в сивия вятър, сребърни прибори и сложна, съвършена, излъчваща аромати храна, която трябва да бъде сложена в устата миг преди да е станало късно. Други остават на дървения плот с пакет цигари и сухар. Но каквото и да е съдържанието на това, което човек ще преживее в тези мигове, то трябва да е сюблимно. И затова обикновено е. Нищо не определя удоволствието от храната повече, от нагласата в собствените ни глави.

 
Вечерята, преди да умреш

Една интересна илюстрация на това как работи човешкият ум в подобни моменти, са вечерите на осъдените на смърт затворници в Съединените щати преди изпълнението на присъдите им. "Преди екзекуцията затворникът има право да пожелае последно хранене. За да се избегнат екстравагантности, храната за приготвянето му трябва да струва не повече от 20 долара и да може да се купи в близкия район", казва местна разпоредба. Един куриозен блог, Dead men eating, съдържа хроника на тези предсмъртни желания от периода 2004 - 2010 г. Друг американски сайт, Good Lifestyle, е публикувал фотогалерия със снимки на последните затворнически вечери. Ако човек ги прелисти, на пръв поглед те изглеждат невъзможно разнородни. Някои са минималистични - кутия Pal Mall и кибрит, или една маслина (!). При други ключовата дума е "много": препълнен поднос с екзотични плодове, шест кока-коли, или шест варени яйца и хамбургер. Има и някои, при които фантазиите звучат така усъвършенствано, че човек се чуди дали американските затвори не са абонирани за "Гастрономика" или Etoile: "хайвер от белуга с блини. Пилешки бульон и биск от омар. Фуа гра с конфитюр от боровинки. Суши от жълтопера риба тон. Печено агнешко с гретен дафнез и аспержи със сос холандез. Телешки пай с деми-глас от малини. Пате де кампань, терина от омари, мус от фуа гра. Шербет "дъга". Печено пиле с черни летни трюфели и салата Цезар. Сотирани горски гъби. Суфле от шоколад и ягоди. И последно: най-добрите сирена и плодове на сезона". (Това желание, което блогът приписва на Костън МакПайк от Далас, Тексас, явно е предхождало, а може би и предизвикало въввеждането на правилото за 20-те долара и избягването на екстравагантности).

Въпреки почти несравнимото разнообразие в своите прояви, изборът на осъдените изразява едно и също: желанието за ултимативното плътско удоволствие от вкуса. От храненето, от сюблимното преживяване да вкусиш нещо за последен път. Да се потопиш в усещането, което обичаш най-много от всичко, с цялата драматичност на идеята "като за последно".

Изправени пред ултимативност, финал, заличаване, хората изпитват рязък прилив на копнеж към това, което предстои да свърши. Банален факт е, че нищо не събужда жаждата за живот така, както видът на смъртта. По-интересното е, че подобен е ефектът й и върху апетита за ядене. Настъпването на края, изглежда, е незаменима подправка. Ако смъртта е, която придава стойност на живота, на храната тя придава вкус.

И човечеството отдавна се опитва да си играе с нейното ултимативно умами. Сигурно най-познатият пример, първообраз на толкова подобия през вековете, е Ultima Cena, последната вечеря на Христос с Апостолите. Макар и преведена на славянските езици като "Тайната" вечеря, за повечето християнски народи тя е запомнена като "последна", защото обречеността, която виси над нея, е, която я прави толкова драматична. (Изключение е Франция - там тя е просто "вечерята", но французите така и така се отнасят към всяка вечеря като към последна.)

Прощаването на Христос, със сюблимен момент около неговото символично саможертване и самораздаване във вид на хляб и вино, става на дългата маса за вечеря и хипнотичността на тази сцена вече двайсет столетия не напуска въображението на човечеството. Нещо повече - през вековете, казват изследователите, тя е драматично доразвита. Как? С това, което се явява на масата. Бързият и фундаментален напредък в уменията на хората да извличат, съхраняват и приготвят храна може да бъде ясно проследен по това как грубият дървен плот пред Исус, в началото почти празен, постепенно се отрупва с все едри порции, във все по-големи съдове: риба, змиорка, агнешко и свинско, вино с непостоянно присъствие, но постоянно увеличаващ се по размери хляб. По-конкретно, публикувано в Международното списание за затлъстяване през 2010 г. проучване изследва 52-те най-известни изображения на Тайната вечеря в изящното изкуство и установява смайващи факти: за 1000 години предястията са се увеличили постепенно с 66%, размерите на чиниите - също с толкова, а размерите на хляба - с 23%. Ако Исус и неговите апостоли живееха в наши дни, те щяха да са като персонажи, излезли изпод четката на Рубенс или Ботеро.

Друга илюстрация как близостта на края отприщва апетита е, че разточителството с храната е елемент от всеки исторически период на декаданс. В тези моменти церемониалното хранене преминава в почти халюциногенни пиршества. Едно от блюдата на римските патриции към края на империята се състои от яребица, напъхана в пиле, напъхано в патица, напъхана в гъска, която на свой ред е пълнеж за прасе, което е зашито в теле, и цялата тази тълпа е сготвена заедно. Неотдавна британският историк и куратор д-р Луси Уорсли се опита да възстанови една обичайна вечеря на Джордж Осми-Лудия крал, още известен във Великобритания като Краля, който загуби Америка. В избраната от Уорсли вечер на 6 февруари 1789 г. секретарят на кухнята му е записал меню от "Супа от ечемик. 4 пилета, печени. 3 малки пилета, смляни и изпечени на скара. 7 овчи пая. 6 варени костура. 2 агнешки гърди a la pluck. И мистериозните 2 salmics от патица и 3 smorts от телешко филе (които историците се затрудняват да разпознаят, тъй като притежават менюто, но не и рецептите." Списание "Нюйоркър", което предава експеримента, отбелязва: "И това е само предястието." Две столетия преди Джордж Осми Тюдорите в залеза на своята династия остават известни в историята на кулинарията със своята cockatrice - печено прасе, на което е пришита глава на пуйка.

 
Вечерята, след която и да умреш…

Днес, около петнайсет столетия след римляните, нашето време си има свой собствен декаданс. Този път не имперски, а глобален. И този път - в условията на това, което историците оценяват като "драматично нарастване на производството, наличността, сигурността, изобилието и достъпността на храната през последното хилядолетие" (Б. Уансинк, Корнел юнивърсити, Итака).

Последствията? Халюциниране, което става все по-интензивно и скоро ще надмине по мащаби без усилия всеки прецедент от миналото. Ще подминем очевидни образци като "Пиршеството на Бабет" и "Голямото плюскане", защото неотдавна се материализира една по-актуална илюстрация на тази тенденция. През последните месеци топ-готвачите в света, които се озоваха и сред най-попуярните личности в света - статут, какъвто тяхната професия не е имала никога преди, навлязоха групово, и вече рутинно, във вдъхновени от възможния близък край кулинарни мечтания.

Неотдавна излезе втората част на един сборник, в който те са провокирани да помислят как би изглеждала тяхната последна вечеря. "Готвачите си играят на "Моята последна вечеря" помежду си от десетилетия, ако не и от столетия, но досега това винаги е оставало тяхна професионална тайна", казва представянето на книгата. В нея намислянето на пиршеството преди края се разгръща като игра с увлекателността на хазарт.

Докато някои готвачи откликват със сочни описания на екстравагантни или носталгични храни, други забъркват предапокалиптичен фюжън в стил "Пътеводител на галактческия стопаджия". Марио Батали например е избрал доброто старо Амалфи, където мечтае да седи под пергола от грозде и да яде 10-11 ястия, предимно с морски продукти и паста, приготвена от възрастна готвачка в местен ресторант. "Първото ще е a lici mariner, маринована аншоа, сервирана в малка брускета и съчетана с бутилка ледено студено вино Фуроре на Мариса Куомо. След това - сочна mozzarella en carozza, неаполитанската версия на печен сандвич със сирене. Настъргваш свежа биволска моцарела в яйце и пържиш, докато отвън е хрупкаво, а отвътре блика гореща моцарела. После Scialatielli ai gamberetti, прясна амалфитанска паста със скариди и тиквички…" Японецът Моримото носи своята японска фантазия: "Последната ми вечеря ще се състои от бял ориз, мизо супа, сашими риба тон и мариновани зеленчуци. Първо ще полирам ориза с машина и после от полираните зърна с помощта на пинсети, ще избера само тези, които са точно еднакви по размер…" Техният колега Пол Либрант пък казва: "Вечеряме с [ястия, сервирани за] кралски тайландски банкет. Пием Billecart-Salmon 1962 и Pol Roger-Grauves1923, налети в Свещения граал, и знаете ли къде? В орбита сме около Земята!"

Разточителните фантазии съставят един строен декадентски хор, подправени с подходяща доза цинизъм. "В ресторант? За нищо на света няма да вечерям за последно в шибан ресторант… В ресторант някой ден ще се самоубия!" емоционално възклива Том Коликио. Хестън Блументал въздиша "Ще трябва аз да сготвя. Налага се. Няма да допусна друг да сготви последната ми вечеря. Обаче няма аз да чистя след това." Дребните луксове на края са тема и при Жером Бокюз: "Ще пия Шато Петрус от 1969 - годината на моето раждане. Тъй като няма да има смисъл повече да го пазя, по-добре да го изпия!"

И докато топ готвачите на планетата обмислят пиршеството преди нейния край, техният номер от последното десетилетие - Феран Адриа реши да приближи по един по-невинен начин бъдещето - да предложи ултимативното преживяване сега. Като обяви дата за закриването на ресторанта си "Ел Були". Банкетът, който той даде "за последно", събра холивудски звезди, милионери, и няколко журналисти от най-влиятелните медии в света. "Ултимативната вечеря", "последната вечер на най-великия ресторант на планетата", "последната вечеря в "Ел Були" - драматизмът на финала, изглежда, осигури не по-малко удоволствие от самото меню: топ 50 от рецептите на Феран Адриа. (Между тях: Златно яйце, Кристален кейк, Въздушна багета, Стриди и тартар от костен мозък, Грах 2011). Към ястията беше сервирано само Dom Pérignon, от различни реколти - "Не знам какво ме разплака… Мисля, че в крайна сметка това беше вкусността", писа след това в британския Гардиън Алън Дженкинс.

Като се замисли човек, това е хубав повод да се разплачеш. По-приятен от размисъла над думите на Дейвид МакМилън по повод ултимативното пиршество: "Съвет към поканените - освободете си графиците, тъй като моята последна вечеря вероятно ще е и вашата последна вечеря."