Улиците към вътрешността на града тръгват от пристанищните докове. Накъдето и да си поел между редиците тухлени къщи с назъбени фасади под ниските, бързи облаци на Фландрия, първо ще преминеш през "червените фенери". Колонии на блуждаещи души от различни краища на света като тази обсаждат всички по-големи северноевропейски пристанища - тук, в Антверпен, а също и в Амстердам, Ротердам, Хамбург, Бремен.

На кораба "червените фенери" обикновено се споменават с лукава усмивка, извикана от мисълта за порочните удоволствия на платената любов, каквато безсрамно се предлага тук. Името обаче е невинно: от китайските фенери пред ресторантите в квартала – миризливи, запарени дупки, в които китайци забъркват мистериозните си, плашещи храни по най-странен начин. Разбира се, никой уважаващ себе си жител на Антверпен не би стъпил в тези окаяни места сред вертепите. Те са свърталище на най-долната прослойка от моряшкото съсловие – китайци, които капитаните на корабите събират по време на далечните си плавания, за да попълнят оределия си по една или друга причина екипаж с евтина, способна и покорна работна ръка.

Тази картина от началото на XX век столетие по-късно е напълно изличена в Антверпен. На една маса в полупразния Wah Kel, най-стария оцелял китайски ресторант в града, Юу-джуниър намества очилата си с фънки черни рамки. "Историята на моя ресторант, както съм я научил от баща си, а той я е научил от дядо ми, започва през 1923 г.". Докато говори, зад него двама души обслужват няколкото клиенти, насядали един по един по масите. Всички в помещението освен Юу са фламандци. "Ресторантът е открит от друг собственик, моето семейство го купува едва в края на Втората световна война, през 1946 г., казва той. Тогава още съществуват и легендарните China West и Hongkong, и много от готвачите в днешните китайски ресторанти са се учили да готвят в тях."

Местата, за които Юу говори, са първите устойчиви китайски ресторанти в Европа. Но началото на процеса, довел до съществуването на десетки хиляди такива заведения на Стария континент днес, започва още в края на ХVІІІ век. Тогава много млади китайци от южната провинция Кантон, водени от авантюризъм или притиснати от бедност, се качват на европейски кораби като моряци. Някои от тях, слизайки по северните брегове на Европа или по пристанищата на Великобритания, решават да останат за известно време, и да си опитат късмета. Най-често го намират сред свои сънародници, които са се установили по пристанищата да готвят храна за преминаващите китайски моряци.

"Имиграцията от Китай в Европа по онова време се състои от хора, които не са семейни и са много мобилни," казва Чинг Лин Панг, която изследва историята на китайската общност в Белгия в Католическия университет в Льовен. "Затова те дълго време не създават устойчив бизнес в Европа – винаги готови да се преместят отново и отново, много от тях остават в европейските пристанища само за по няколко години."

Ситуацията започва да се променя по-сериозно едва с края на Втората световна война, когато много китайци от присвоения от Великобритания Хонконг започват да се възползват от либералната имиграционна политика на европейските страни. Подобно на по-ранния период от историята, най-напред пристигат мъжете, но те довеждат след това и семействата си. Китайските ресторанти са най-популярният им бизнес.

В началото те се посещават само от китайци. Европейците, потънали във войни и икономическа депресия между 1917 и 1946 г., нито са настроени да се забавляват, нито изпитват достатъчно любопитство към тази толкова чужда на Европа хранителна култура. Това обаче не означава, че по онова време китайските ресторанти на Стария континент готвят автентична китайска храна. Точно обратното: тяхната кухня е значително променена заради липсата на оригинални продукти и нуждата кантонските рецепти да се приспособят към местните меса и най-вече – зеленчуци.

И когато през 1950-те те печелят първите си клиенти сред местното население, това допълнително отдалечава "европейската" китайска храна от "китайската".

"Според разказите на дядо ми първите белгийски клиенти на ресторанта идват тук под влиянието на американските войски, изтеглящи се от Европа. Много от войниците отплават с кораби от Антверпен и, вече запознати с китайската кухня от многобройните китайски имигранти в Съединените щати, с удоволствие се отбиват при нас. Хората в Антверпен, които стават свидетели на това, също решават да пробват," казва Юу-младши.

Днес ресторантът му готви храна, твърде далечна от тази в родния му Хонконг, откъдето идва да поеме семейния бизнес в Белгия. В менюто се виждат някои от големите и екзотични деликатеси на китайската кухня: супа от перка на акула или супа от лястовичи гнезда например. Но ако има някакво сходство с кантонската кухня, то е най-вече в метода на приготвянето на ястията: във вок, на много силен огън – основен начин за съхраняване на витамините в продуктите, специфичен за този район на Китай.

Всичко останало - атмосферата в ресторанта, начинът на сервиране, ароматите и дори рецептите, е различно. Две бегли илюстрации са, че в супата от лястовичи гнезда е накълцана пушена шунка, а пържените нудли се сервират с четвърт пиле – нещо, доста необичайно за китайската кухня, където месото рядко се яде на големи късове и в големи количества. При това към тях пристига, съвсем неуместно, къри сос.

Сега, когато в Антверпен има голяма китайска (а и изобщо азиатска) общност и лесно се намират автентични продукти, Юу не бърза да се насочи към истинска кантонска кухня. "Ако променя менюто си, ще загубя клиентите си. Тук хора, които са идвали да ядат като деца, водят внуците си - за да им покажат онова, която са яли във Wah Kel, когато са били на тяхна възраст."

По-автентична азиатска кухня е по-лесно да се намери не тук, в някогашния квартал с червените фенери, до гарата. Тук е китайският квартал на Антверпен – две дълги улици, на които са съсредоточени няколко супермаркета с азиатски продукти – предимно от Китай и Тайланд, двайсетина етно ресторанта и закусвални, бръснар, кабинет за китайска медицина и изобщо – всичко необходимо на стабилно нарастващата от 1970-те насам общност.

"През 1980-те се наблюдава тенденция към по-автентична кухня в ресторантите", казва Чинг Лин Панг. Тогава започват да се използват някои странни за европейските вкусове, но много важни за китайските съставки, като например ферментиралата соя. Според Чинг Лин Панг има и известна тенденция към гурмекултура в китайските ресторанти.

И действително, докато по-старите ресторанти от типа на Wah Kel се държат консервативно, за да пазят дългогодишната си белгийска клиентела, има много нови пришълци и китайски готвачи, които готвят за китайци. По витрините на техните ресторанти се виждат кафявите пушени патици, вътре се долавят обичайните миризми, на входовете има обяви на общността, вестници на кантонски.

Менютата обаче и тук са тъжно адаптирани. Аспержи, бадеми, дребните сиви скариди от Северно море, ребърца, сос барбекю - местните продукти значително преобладават над тези, които могат да се счетат за китайски: малобройните няколко вида гъби и дим сум. Едната причина е, че белгийските клиенти и туристите са твърде важни за оцеляването и на тези ресторанти. Другата обаче е, че китайската общност няма нужда от меню, за да си поръча.

"Повечето ресторанти в Китайския квартал ще ти сготвят всичко, което им кажеш. Дори могат да ти приготвят ястия от различни регионални кухни", казва Чинг Лин Панг. Тя си спомня как е вечеряла с колега, изследовател от провинция Хунан, където кухнята е особено люта, и готвачът – кантонец, незабавно му приготвил изгаряща небцето порция храна по негов вкус.

За европейците без специални познания в китайската кухня обаче автентичните вкусове си остават недостъпни на Стария континент. Тук китайската храна се състои от белгийски или холандски зеленчуци, европейско сервиране, добавки от индийската кухня и дори от... индонезийски думи. Като препратка към историческия период, в който Холандия владее Индонезия, оризът и нудлите в китайските менюта в Антверпен са наречени с индонезийските им названия: nasi и bami.

Такова отдалечаване на една кухня от корените й не е единствено в историята: много подобен е и случаят с текс-мекс, подобието на мексиканска кухня, изобретено в Съединените щати. И може би по-адекватно би било некитайската китайска кухня, която съдържа и рецепти, за които в Китай не са и чували, да получи свое име. Така объркването, затвърждавано от десетки хиляди китайски ресторанти из Европа, включително и в България, може би ще спре.