Не бихме ги нарекли чужденци, осемте гости на тези страници са професионалисти в областите си и граждани на планетата, които живеят в България. Анкетирахме ги, за да разберем с какво асоциират родната си и сегашната си страна; какво им е най-лесно и най-трудно в България; има ли български думи и изрази, които да ги изпълват с изумление; какво готвят, за да смаят близките си; какво в тукашната кухня ги радва или смущава; кое ястие от детството им липсва. Въпросите бяха едни и същи, отговорите – очаквано различни. Генералният извод: само не ги карайте да пият боза.

Виктория Книш (30) е графичен дизайнер и фотограф, чиито всекидневни чудеса могат да се видят на www.vickny.com. Живее в България от девет години: "Доведоха ме работата и любопитството, а когато те се изчерпаха, ме задържа един прекрасен космат българин, който е любовта на живота ми." Най й харесва, че всичко е наблизо, навсякъде може да отиде пеша, а и Гърция и Турция са "комшу", "което значи море през уикендите и баклава на корем". Свързва България с "чушки, моите прекрасни приятели и, разбира се, айде activities". И обяснява: "На всяко балканче първата му дума не е мама, а айде. Суперудобна, не мога да намеря еквивалент на никой от езиците, които знам." Айдето освен това поражда какви ли не айде дейности – "с него може да се скараш в задръстване, да се засмееш невярващо на шега, да накараш някого да се разбърза..." Нехаресванията на Вики в България са свързани главно с мрънкането, "което се практикува, колкото да има за какво да се говори"... Асоциира родината си със своята бабушка Вера, лека й пръст: "Тя беше провинциален художник и имаше труден живот – преживяла е тежък глад в Украйна и Втората световна война, родила е три деца, – но сътвори многобройни красоти, които пазим и обичаме." Сред най-вкусните неща за Вики тук са традиционните ястия на свекърва й. Най-невкусното посочва с апломб - бозата! Липсват й варениките и пелмените, "дори в руския магазин не са истински". Смята се за лош готвач, но с печивата се справя отлично, може би защото собствената й фамилия е името на вид полска баничка с картофен пълнеж. Именно книши би препоръчала Книш, ако й поискат идея за вкусна почерпка.


Нийл Скарт (42) от Единбург ("дъжд и къри") преподава английски език: "Прекарах 5 години в София, след това 2 в Скопие, Нюкасъл, Единбург и Черна гора. От няколко месеца съм Варна, предполагам, че доживотно." Докато работи в Бурса, често слуша интересни истории за България от своите ученици от изселнически семейства. Това – и голямото желание да се научи да свири на кавал – го кара да си потърси работа тук. И досега асоциира страната главно с кавала... и с "клекшоповете". Част от минусите на местната атмосфера се обръщат в плюсове: "Хората в България не се усмихват само от учтивост, както е у нас, и в началото си мислех, че са малко намръщени, но скоро разбрах, че повечето са мили и гостоприемни, просто нямат навик да се усмихват без повод..." Намира за невероятен лукс за един британец "да можеш да седиш на теферич (и да проверяваш писмени работи, да пиеш, да четеш...)" през голяма част от годината. "Докато живеех в София, лете паркът "Заимов" ми беше втори дом, а зиме "Шипка" 6 – жалко, че закриха кафенето на Съюза на художниците на партера и направиха някакъв лъскав пиано бар..." На български охотно употребява изрази за печелене на време от сорта на "ами сложни работи", а напоследък любимата му дума, научена от неговата възлюбена, е "олигофрен" – "особено уместна при среща с шофьори на големи джипове". Бидейки голям любител на сиренàта, Нийл негодува от тесния им диапазон в България: ези или тура, кашкавал или сирене. Сред най-вкусното за него са девинският пататник, мекиците с шарена сол и мастиката с вода. Най-неприятна му е миризмата на казанлъшки понички и прегоряла цаца. Липсват му чътнито (chutney са привнесените от Южна Азия гъсти сосове от плодове с подправки – бел. ред.) на майка му и индийските закуски от малките пакистански бакалии в Единбург. Във Варна обаче е открил своя магазин ("Сокони"), където си набавя повечето британско-индийски странности. "Обичам да чета готварски книги, а когато с голяма мъка сготвя нещо, става някакъв кафяв буламач, независимо от съставките. Иначе като повечето английски мъже и аз обичам да приготвям къри, стига да имам много време, музика и пиячка." За неговите приятели най-интересна се оказва добрата стара шотландска каша от овесени ядки (porridge), а Нийл още си спомня с гордост как веднъж е направил фурор със своя турски "джевизли бат": студена салата от булгур, зелена леща и орехи ("тайната е да добавиш кисел сироп от нар").


Кристиян Гайзелман (43) е от Германия ("зелени ливади през лятото"), а в България ("щурците с песните им") за пръв път го довежда Дунавът през 1989. Реката минава близо до мястото, където е израснал, и "като се пуснеш с лодка по нея, след известно време неизбежно се озоваваш в България... ако не те е страх от Дивия изток..." През многобройните си по-дълги и по-кратки престои в страната Крис се е занимавал с какво ли не, включително репортерска работа в БНР, изследване на шивашката индустрия и на православното свещеничество, превод на художествена литература ("Ела, сладка смърт" на австриеца Волф Хаас) и доброволска дейност за партията Зелените. Негативните страни на живеенето тук: "не е много разпространено да спазваш обществените правила, специално що се отнася до хора, които не са твои близки". Позитивните: хубавите зеленчуци на пазара. А първото му изречение на български някога било плодово: "Обирай си крушите!" "Звучи симпатично и някак не обижда, докато съответствието му на немски, "Mach die Fliege!", има гадeн привкус: "Изчезни като муха!" После се поправя – първото му изречение било: "Граждани, качете се на тротоарите, за да минат с колите си другарите." "Интересното е че сега, в "демокрацията", хората още взимат присърце този лозунг и действително се качват на тротоарите, само че вече с колите си." От соцвреме пази сладък спомен за първата си среща с крем карамела и особено за тортата гараш, някога ресторантски стандарт, а сега – направо рядкост. "Най-проблематична за мен е бозата. Няколко глътки – да. Цяла бутилка – не!", отсича. Готви с радост: сред приятелите му на особена почит е неговото Himmel und Erde, "Небе и Земя", зимна гозба, която отначало се струва странна на българското небце.

Рецептата на Кристиян:
"Нарязват се 1 кг ябълки, 1кг картофи, 300 г кромид и се задушават заедно с малко вода в голяма тенджера, като се пасират с лъжица, докато станат на каша. Добавя се желаното количство сол (може и кубчета бульон) и щедро количество прясно смлян чер пипер, но едва когато кашата е вече готова, за да не се изпари ароматът. Тогава вече се сипва и порядъчно количество оцет (поне половин водна чаша) и се разбърква добре. В отделен тиган на среден огън в малко олио се запържват до позлатяване няколко ситно нарязани глави лук заедно с накълцани на кубчета пушени свински гърди. Сместа от тенджерата се разсипва по чиниите и се подправя с по една пълна супена лъжица от запръжката."


Ан Фам (28) е "оригинална виетнамка по двама родители", главен мениджър в рекламно-търговска фирма и един от хората, които доскоро се грижеха за славния онлайн речник на новите български жаргони neolog.bg. Живеe в София от 23 години: навремето майка й идва да прави аспирантура в Икономическия институт "Карл Маркс" (настоящ УНСС) и я взема със себе си. "Като малка все се чувствах различна. Нямаше конкретно негативно настроение от страна на съучениците или съседите или въобще случайните минувачи – не бих казала, че българинът е расист, дори е доста толерантен, щом веднъж те опознае... Но през цялото време си бях различна – нямаше как да остана незабелязана. В пубертета това много ме тормозеше. После ми дойде акълът и осъзнах, че имам шанса да го обърна в полза, да разчупя стереотипите." Осъзнава се като местна както във Виет Нам (както правилно го изписва тя), така и в България: първия свързва в спомените си главно със своята баба по майчина линия, втората – с импулсивността и добродушието на хората, с домашната кайсиева ракия и неизменната шуробаджанащина във всяка сфера на живота и бизнеса. Харесва думата "таковам", която замества всякакви други глаголи, и нейното съответствие във виетнамския. Другата й лингвистична радост със съответствие са многото думи за ям – "храня се, хапвам, папам, плюскам, нагъвам, тъпча се, муам, омитам"... Две неща не се е научила да преглъща в България: шкембе чорба и мастика. С таратора не само е свикнала, но и се е опитала да го "експортира": виетнамските й братовчеди така и не успели да възприемат комбинацията между кисело мляко, пресни краставици, чесън и орехи. Тук най-вкусни са й зелевите сарми с кайма и свинско с кисело зеле, а многото манджи, които й липсват, не са съвсем осъществими на българска почва: "Дори да имам нужните продукти, не мога да ги докарам до оригиналния вкус, защото ми липсва щипката умелост на готвача (все едно да се меря с бабата, която цял живот е месила хляб за голяма фамилия), а също онази съставка във въздуха, която променя цялостното усещане... Има например един десерт от нещо като варен сладък черен боб с много натрошен лед, за който умирам, или пък пресният бекон, овкусен великолепно и печен на решетка върху дървени въглища на тротоара на ханойска улица, който се яде с оризови спагети и сладко-кисел сос – всеки път, като се сетя за него, и ми потичат лиги..." Обича да експериментира без рецепта – "ако готвиш с любов, храната никога няма да се получи лоша". Най-популярни сред българските близки на Ан са нейните "немчета", чудесно мезе за бира. В оригинал се наричат "нем" и имат много интерпретации, но най-класическите са с кайма, лук, настъргани моркови и/или зеле, наситнено оризово фиде, ароматни гъби, гъби "дървесни ушички", яйца, подправки – всичко увито в оризова хартия (кори) във формата и големината на кебапчета и  изпържени. (Рецептата може да се прочете в блога на Ан: inansroom.com/2011/06/22/nem-nom-recipes/.)

Дьозьо Токач (60) е преподавател в Софийския университет и живее в София от 30 години. Довели са го учението и съпругата му. България асоциира с хубавия обичай на мартениците, Унгария – с чардаша и Бела Барток. Ежедневния досег с хората намира освен за лесен, и за приятен. Друго го затруднява в България: глаголните времена. "Продължавам да казвам "ще да ходя" вместо "ще ходя" и т.н. Никога няма да свикна..." Един от любимите му изрази е "стискам палци" – "на унгарски за същото казваме "Egy nagy kalap... kivánok!", което буквално значи "Един голям калпак..." Най-вкусни са му агнешката и шкембе чорбата, най-странен – качамакът ("такова блудкаво и неприятно"), а за най-невкусно намира "онова, на което казват миш-маш, не мога да го преглътна изобщо..." Липсва му рибената чорба halászlé, в чието приготовление е най-добър. Стига да разполага с типичните унгарски подправки (паприка!), именно с нея гощава приятелите си. Те отначало се дърпали, защото им лютяло в повече, но после много обикнали чорбата и сега все го карат да им я прави.

Eто и рецептата на господин Токач за петима.
Съставки: 1¼ кг различна риба (шаран, щука, сом и т.н., по възможност и 2 шепи по-малки сладководни риби – костур и др.), 1 голяма глава кромид лук, 15 г лют червен пипер, 1-2 чушки, 2-3 домата, сол. Добре почистените риби се нарязват на парчета с дебелина три пръста и се посоляват. В 1½–2 л вода се сваряват рибените глави, костите, опашките и по възможност една шепа изчистени по-дребни риби с нарязания кромид. Щом водата заври, слага се червеният пипер. След като лукът се развари, бульонът се излива през цедка върху посолените парчета риба, нарязаните на тънки колелца чушки и обелените и нарязани домати. Супата се вари 20 минути на слаб огън. Хитрината е, че не се бърка, а само се разклаща, за да не се раздроби рибата. "Чорбата може да се приготви и само от шаран, но унгарските готвачи са на мнение, че вкусът се подобрява, ако се ползват няколко вида риба. Сервира се гореща с пресен бял хляб. Традиционалистите биха я приготвили в котел на бавен огън и биха добавили собственоръчно направено фиде."


Александър Вегертседер (42) е баварец ("бира, вайсвурст и брецел"), но от 12 години живее по тези ширини: "Първо получих оферта от германска компания да дойда, после срещнах съпругата си и ето ме тук за постоянно..." Държи ресторант в София. Според него в България като цяло хората са по-спокойни, отколкото другаде, и по-способни да се наслаждават на живота си. Още свързва страната първо с огромните сочни праскови и доматите биволско сърце, които за пръв път е видял тук. Макар и в началото да не е понасял сиренето, сега много обича шопска салата. Не може да се примири с факта, че хората вечно закъсняват и са толкова песимистично настроени към собствената си страна ("Все им се струва, че на Запад е рай, което всъщност не е истина!"), вместо да запретнат ръкави и да действат по същество. Думата, от която го побиват тръпки, е "майстор" – "всеки в България е майстор, но повечето явно не разбират смисъла..." Едно от най-особените му изживявания тук е първото ходене на футболен мач, когато видял народът да чопли семки и да плюе около себе си. Опитал да се включи, но не му се удало. И досега не е уверен пие ли се или се яде бозата, но отбягва и двата варианта, защото "мирише и изглежда като нещо, което някой е пил или ял преди мен". Като професионален готвач е свикнал гостите му да са доволни от храната. Но ето нещо немско, вкусно и впечатляващо, което би препоръчал и на непрофесионалистите:

кайзершмарн ("императорски миш-маш").
"За 2-4 порции разбийте в купа с телена бъркалка 500 мл мляко с 3 яйчени жълтъка, 1 с л захар и щипка сол. Постепенно добавете 350 г брашно, докато сместа не се посгъсти. Внимателно сипете 1 с л стафиди и наситнени бадеми и ливнете малко газирана минерална вода. Разбийте белтъците на твърд сняг и полека ги смесете с останалото. Разтопете 30 г масло/маргарин в тиган и изсипете в него така получената смес. С дървена лъжица/шпатула я разкъсайте на едри парчета. Започнете леко да разбърквате "миш-маша" (без да мачкате!), докато не се изпържи. Посипете с пудра захар, преди да го сервирате."

Дейвид Мосъп (49) е англичанин, преводач от и на няколко балкански езика плюс руски и френски. От 20 години с прекъсвания от по няколко месеца живее в България по "работа и любов или любов и работа... зависи кой пита". Асоциира страната с "чаша силно кафе сутрин с гореща баница", за разлика от родината си, която е по-скоро "семейството, спокойствие... старите филми, които гледах като дете с баща ми и с брат ми, уютната чаша следобеден черен чай пред камината..." Харесва българското "Да бе, да!" – един "много музикален израз с хиляди значения в зависимост от контекста". Напоследък най му натежава и го натъжава общоприетата представа, че "навън" е по-добре, както и общественото примирение, че "така е в България"... "И непрекъснатото попълване и подпечатване на документи, заявления, молби, декларации и какво ли още не." От друга страна, хубаво е, че поне в София всичко е много близо, та човек може сравнително бързо да обикаля инстанциите в търсене на някой, който да му подпечата заявлението, молбата, декларацията... "Не мога да кажа, че нещо конкретно ми липсва, но винаги, когато се прибера вкъщи, при майка ми в Англия, я моля да ми приготви традиционното неделно печено телешко с картофи и йоркширски пудинг – солено тестено изделие, което винаги се сервира с телешко." Единственото готварско умение, с което би се похвалил, е месенето на хляб: "Преди години бях станал много добър пекар. Може би това ми беше призванието..." Напоследък обича печена сьомга на фурна с лимон и картофено пюре. "Рецептата, или по-скоро начина на приготовление на пюрето научих от баща ми като малък. Към картофите се добавя малко сирене ланкашир (бяло, наподобяващо българското), масълце и най-важната съставка – груба сила!" Има основания да вярва, че от английската кухня българските му приятели най-много харесват традиционната закуска. "Бъркани яйца, пържени наденички, пържен домат, боб и бекон. С поне две филии препечен хляб и пълен чайник черен чай! След такава закуска можеш цял ден да обикаляш лондонските забележителности..."


Рин Ямамура (31) попада в "софийската театрална махала" преди 11 години, за които успява да издаде книга ("Азбука на любовта") и да получи "Икар" за сценографията на представлението "Цар Шушумига". Идва да учи куклена сценография, без да знае дума български – пълно приключение. "Но вече така съм свикнала тук, че забравих какво беше това, което ме доведе... и честно казано, няма нещо, което да ме затруднява... Дали не се българизирах прекалено?!" – Рин обича да се шегува на български и да се смее на японски. "Да се бъзика" и "да се хили", казва всъщност. Обича също да говори на бе, защото у една японка това стои особено симпатично ("Хората ми се радват на бе-то, аз – също."), както и да поседне на маса със "своите мацки на по чашка мастика". Не търпи боб с наденица, мре за шкембе чорба, припада си по агнешкото с ориз ("Сочно, сочно, всеки ден да е Гергьовден!"). Впрочем оризът е единствената й остра кулинарна липса: "...просто лепкав бял ориз. Стига съм яла хляб." След трагичните събития в родината й тази година, й е трудно да отговаря на въпроси за Япония. "Дано само слънцето да им грее все по-красиво, по-здраво, по-любовно, по-усмихнато и много повече!" В кухнята се слави като сръчна импровизаторка, а "хит продукцията" й е къри с ориз – "Колкото по-голяма тенджера, толкова по-вълшебно!"

Нейната рецепта:
препоръка е за онигири – "нашите оризови сандвичета, любими на всички, без които пикник не става".
"Вземате 2–3 чаени чаши ориз и го измивате 2-3 пъти, като първия път е бързо, за да не проникне точно мръсната вода в зрънцата. Заливате ориза с 2–3 чаени чаши вода и го оставяте да кисне 30 часа. После изсипвате ориза и водата в тенджера, която слагате на котлона и варите: 2 минути на силен огън, 3 минути на среден, 5 минути на слаб и 10 - 20 секунди на силен. Сваляте тенджерата и я оставяте на пара 10 - 15 минути и оризът е готов: пухкав и лепкав. Взема се в ръце и се оформя, докато е горещичък. Като го въртите между дланите си ритмично, сами ще получите типичната триъгълна форма. За децата се правят мънинки онигири. Може да се слагат най-различни подправки, а може и чисто, само със сол. Аз често добавям – за леко ухание на море – люспи от сушена риба тон и водорасли, както и малко соев сос."