"Имаше един дълъг булевард там, където отраснах, и когато тичахме към училище по озеленената алея през средата му, въздухът беше пълен с рози – стотици метри засадени от двете страни..." За Бабак Салари, фотограф от Канада, ароматите от иранското му детство нахлуват в спомените му заедно с вкусовете на храната.

"Тахдиг! Мама правеше ориз с диви билки, които събирахме с братята ми. Ставаше много ароматен. Карахме се за тахдига (буквално "дъното на тенджерата"). Ето как се правеше той в нашето семейство – миеш и изкисваш за малко хубав ориз, например басмати; кипваш вода, добавяш ориза и чакаш леко да омекне, след което го вадиш. Наливаш растително масло, разбъркваш в него половин чаена лъжичка куркума, сипваш част от ориза, запържваш го за минутка, намаляваш огъня почти докрай, връщаш и останалия ориз в тенджерата, похлупваш я и изчакваш да доомекне от парата. След 20-25 минути имаш и варен ориз, и тахдиг – златиста, хрупкава кора на дъното, от която всички искат парченце."

Бабак е роден на Нова година (което в Иран е началото на пролетта – 21 март), обича планината заради нейните мълчания, а заради щастливата суматоха на идеите обича кинофестивалите; активно следи и по възможност участва в случващото се в Близкия изток, Европа и Америките; чете поезия и публицистика; готви често, с увлечение и много подправки, но без сол. Харесва България, защото тук никога не се е чувствал изолиран и усещането му за нея е "зелено".

"Не съм турист на няколкоседмично гостуване... дойдох да участвам в културния живот..." Бабак идва често в София от началото на 2008 г. От 25 февруари в кафене "Онда" срещу Руската църква е изложен съвместният му проект с журналистката Диана Иванова: образите и думите на "Моята улица" са подредени около личното преживяване на обществените места на над 50 кубинци, интервюирани в няколко кубински града миналата година.

"Моята връзка с България започна през спама на електронната ми поща. На Манол Пейков от издателство "Жанет-45" му трябвала фотография за корицата на "Кралят на Хавана" на кубинския писател Педро-Хуан Гутиерес и помолил Диана Иванова да потърси. Тя намерила някои от кубинските ми неща в интернет и ми писала. Мейлът попаднал сред поне 150 нежеланите съобщения. Миг преди да ги изтрия всичките, мернах "Куба" в полето за предмет на мейла... Поисках повече информация, разбрахме се и тръгна..."

Оттогава насам Бабак издаде две самостоятелни книги с фотографии в България ("Лица, тела, персонажи" за света на кубинската гей субкултура и "Афганистан: хора и съдби") и на няколко пъти излага работите си в София и Пловдив. След публикуването на "Моята улица" като книга в български, испански и английски вариант и триседмичното представяне на съдържанието й в "Онда" му предстои нова изложба, отново придружена с текстове на Диана: "Травми и чудеса - портрети от Северозападна България" от 5 до 25 август 2010 г. в Националната художествена галерия.

"Никога не съм се съмнявал какъв искам да бъда и дали да продължавам да се занимавам с фотография." Първия си фотоапарат получава 15-годишен от своя чичо– руски "Любител". Втория, много по-сложен и скъп "Канон", купува сам на 17, след като, за голямо неудоволствие на баща си, започва да учи вечерно, за да работи през деня и да спести пари за по-добра техника. След като дейно участва в събарянето на старата власт в Иран през 1979, на 21 години му се налага да емигрира от родината си заради репресиите на новата власт – след дълги перипетии се озовава в Монреал, където учи фотография в Доусън колидж.

Специалното му предпочитание е черно-бялата документалистика, има специален усет към страданието в различните му по-тихи измерения: хора в ситуации на следвоенна разруха, бедност, маргиналност, криза (освен в Афганистан, Куба и България, специални проекти е снимал в Мексико, Ирак, Палестина и Ливан). Храната присъства във фотографията му само като съпътстваща други събития – празници, помени.

В живота му обаче не е точно така. От черно-бялото няма и помен, готви много, с удоволствие и с увлечение, а лещената му супа е пословична.

Идеалната вечеря за Бабак Салари би била непретенциозна, приготвена от него и сервирана за приятели. "В Иран хлябът е като ориза за Китай или царевицата за Мексико – насъщен. Хората обичат да е още топъл – трябва да видите опашките пред хлебарниците... Освен свеж хляб на масата ще има "турши" (именно, същото което и на български) и кисело мляко. Десертът ще е някой от любимите ми плодове – грозде, диня, череши (тук имате едни от най-вкусните) или нар, от който мога да изям няколко кила. Това и правехме като деца, от пет до десет нара на ден, като маймунчета по дърветата... Ястията ще са любимите ми мирза и бърза супа от леща, а виното – непременно шираз, защото Шираз е градът, от който идвам."

Супа от леща

Продукти: 3 чаени чаши зелена леща, 250 г спанак, 1 едра глава лук, 2-3 скилидки чесън, ½ ч. л. куркума, ½ ч. л. черен пипер и 1 ч. л. сол. Лещата се сипва във врящата вода и се разварява до пълно омекване. Добавят се куркумата, пиперът и солта. Спанакът се нарязва и се пържи 3-4 минути заедно с много ситно накълцаните лук и чесън. Смесва с лещата. Супата е готова за 15-20 минути, върви чудесно с малко сок от зелен лимон (лайм).

Мирза гасеми

Продукти за 4 души: три големи патладжана, 10-12 едри скилидки чесън, 5-6 яйца, 4-5 средно големи домата, 6 супени лъжици зехтин, ½ -1 ч. л. сол (за онези, които ползват), ½ ч. л. черен пипер, 2 ч. л. куркума. Патладжаните се изпичат във фурната и се оставят да изстинат, белят се и се нарязват на парченца. Доматите се бланшират и също се нарязват на ситно. Много фино накълцаният чесън се пържи до златисто на умерен огън. Добавя се патладжанът за около 5-6 минути. Време е и за доматите, солта, пипера – смесени с патладжана се държат на огъня, докато се изпари излишната течност. Тогава се добавят разбърканите яйца, всичко се смесва и се оставя за още 5 минути. Сервира се с пресен хляб или ориз; отлична комбинация е с ширазката салата от краставици и домати, овкусена с лук, мента, сок от зелен лимон, сол, пипер и зехтин.