Как изглежда Варна в спомените на един стар варненец?
Варна за мен е детството ми и морето, в което се научих да плувам. Варна беше Курортът. Тогава, когато селища като Несебър и Созопол още не бяха "открити", софиянци идваха във Варна. На плажа се събираше интелектуалният елит на България: Елисавета Багряна, Дора Габе, гостуващият Народен театър - общо взето, цялата българска курортуваща интелигенция, която имаше отношение към морето, идваше на терасата на смесения плаж на централните бани. Мостът на Морските бани е строен от баща ми, инженер, завършил в Германия. Основите на моста бяха направени от железопътни релси, а отгоре бетонна плоча, която беше т.нар. променада, по която се влиза за разходка в морето.

Знам, че татко е построил моста безплатно, срещу което доживотно можеше да ползва първа класа кабина на централните бани, които бяха най-луксозните, най-престижните навремето. Долу бяха шкафчетата, а горе кабините. Случваше се да ходя и самичък, посрещаше ме един много изискан служител. На варненския плаж имаше женско и мъжко отделение, смесената част беше в центъра на плажа, където се намираше терасата. Там имаше заведение, нещо като малък ресторант, покрит с една хубава тента, с изглед към целия Варненски залив, Галата, Евксиноград. Консумираше се кафе, лимонада, съответните навремето много популярни хапки с аншоа - португалска аншоа с масълце и лимонче, и една фантастична шуменска бира, която по онова време се продаваше във Варна.

Татко ми е един от първите варненските плувци, преплували разстоянието Галата - Варна. Ако споменът за Варна от моето детство е свързан с моста, то е, защото, когато бях на три годинки, татко ме свали долу по стръмните железни стълби на моста и от долната скара, само на половин метър от водата, скочи вътре и ме пое за първия ми урок по плуване. На същото място дъщеря ми Милена, също тригодишна, скочи от трите метра и пред очите на събралата се тълпа се хвана за рамото ми и преплувахме 200 м до северния плаж (известната режисьорка и продуцентка Милена Кънева - бел. ред.).

Случваха ли се по тези светски места срещи, важни за бъдещето ти като режисьор?
Варненският централен плаж е като събирателна точка на моите морски посоки. Там се оформих като плувец, там са и първите ми срещи с близки на татко ми хора като проф. Михаил Арнаудов. Първата му среща с публика, когато години по-късно излезе от затвора (беше се сторил твърде реакционен на режима), беше с моя театрален състав. Може би не е случайно, че най-успешната ми постановка беше "В полите на Витоша" в години, в които Яворов не беше сред предпочитаните автори. Поставих я през 1956 в Благоевград. Това беше първото поставяне на сцена след 1911 г., когато излиза пиесата. Между другото съвсем младата тогава Гинка Станчева изигра една фантастична Мила.

Усеща се носталгия, когато говориш за родния си град.
Така е, считам се за кореняк, въпреки че след седмата ми година семейството ни се премести в София. Най-ярък спомен имам за най-големия, най-европейския ресторант на Варна, "Кристал", на ул. "Княз Борис", тогава "Цар Борис". Там разрушиха чудесни стари постройки още през 80-те. Бяха красиви ниски сгради в стила на старата архитектура. "Морско око" беше другият известен ресторант, с клуб към него и втори етаж.

Собственикът на "Кристал" беше бай Алекси - с осанка на английски лорд, с побелели коси, българин с англосаксонски вид. След като национализираха заведението след 9-ти, го нарекоха "България", дори ми се струва, че собственикът беше управител известно време, но не съм сигурен. (Такъв случай със сигурност имаше в Добрич). "Кристал" се намираше на партерен етаж с големи прозорци. В дъното на салона имаше едно грамадно кристално огледало, тежки плюшени завеси, с меки килими, по които не се усещаше как се движат келнерите. Те бяха възпитани и интелигентно изглеждащи хора, зрели мъже с характерните за облеклото елегантни жилетки.  Още тогава ми беше направило впечатление нещо, което след това видях във Виена, мисля, че татко ми обърна внимание. Собственикът само с поглед им посочваше къде има нужда от тях.

Тогава не знаехме какво е да вдигаш ръка и да чакаш келнер, камо ли да нервничиш. Алекси наблюдаваше масите от високото си място. Навътре имаше стъпала, водещи към втория салон, който той не виждаше, но представителната част беше тази на партера. Когато през 1965 г. попаднах като по чудо във Виена и ме заведоха в хотел Sacher, атмосферата там ми напомни за "Кристал" - меките килими, по които не се чуват стъпки, завесите - този стил носеше варненският  "Кристал" в спомените ми. Сигурно не е бил на същото ниво, но имаше характер, стил, уютна атмосфера, която те обгръща като кадифе. В "Кристал" се състоя и първата ми среща с виенския шницел. Кухнята беше европейска.
Друго място, което варненци посещаваха с удоволствие, беше Морското казино, но там, разбира се, се ходеше вечер.
 
Понятието прясна риба какво означаваше тогава?
Споменът ми от годините вече в София е за баща ми, който продължаваше да пътува до морето по служба и носеше пресни черноморски скумрии. А от варненските години си спомням ясно едно рибарско магазинче, като тръгнеш от Мусалата, на двайсетина метра. Там висяха чирозите - по 200 на връзка. Имаше авгутар - сушен калкански хайвер на пастърма. Имаше гароси в бурканчета - това е черният дроб на скумрията. Правил съм и от паламуд, и от лефер, от попчета - по-мазно е обаче. Но нищо няма вкуса на онези - сервират се с лимон и черен пипер, невероятен деликатес. Лично претендирам, че правя най-добрия разбит хайвер на Балканския полуостров!

Хайверът на ранните пролетни попчета се яде като червения хайвер, много е вкусен, само малко по-дребен, но по-едър от примерно кефаловия или от тарамата, който е шарановият хайвер. Навремето всеки ден излизаше прясна току-що уловена риба. Една история, която баща ми ми е разказвал, от началото на века, е следната: от морската градина, откъм рибарския мостик, върви към града българин с връзка скумрия. Среща го един грък (във Варна имаше много жители гърци) и го пита откъде е рибата. Сега я извадиха, е отговорът. А как ще я приготвиш? Ще я сваря, отговорил българинът, от което, твърди случаят, гъркът получил удар и умрял. Сигурно на човека му е било дошло времето, казваше татко ми, но това е бил капакът. Случката не е виц!

Каква риба се лови днес в Черно море?
Жестоко компрометирана е рибата в нашето море, то е отровено - нитратите на половин Европа се изливат в затвореното Черно море. Просто истината е, че нитратите от световното земеделие минават в реките и оттам в моретата. През 1958 започнах да ловя с първото ми харпунче, през 1959 получих от Франция първия си професионален харпун, за половин-един час излизах с по десет риби, от които две-три по 2 кг, раздавахме непрекъснато. Кефал, платарина, навремето имаше и повече лаврак, лефер. Рибата, общо взето, намаля. Това, което имаше преди 30 години, е намаляло най-малко десет пъти.

Как от първото харпунче се стигна до професионалния подводен риболов?
Навремето един от старите левскари на Варна, Иван Качев, ме откри като плувец и ме накара да се запиша в "Левски". Имах всички юношески рекорди, а през 1942 г. станах шампион на страната на сто метра гръб. През 1949 г. спечелих първия официален плувен маратон Галата - Варна. Такова беше спортното начало за мен, постепенно станах активен подводен риболовец и един от основателите на леководолазния спорт. Смея да се нарека еднолично създател на федерацията по подводен риболов. За пръв път влязох в партийния дом, в този Ескориал, по повод учредяването на федерацията. Това стана след световното първенство в Куба през 1967, където се класирахме много добре и така успяхме да се обединим във федерация. Това беше и начин да се пътува в онези години - от една страна, по театрална линия, от друга, спортните връзки - имах лични контакти с френската и италианската федерация. "Сребърната амфора" също е моя идея, но се отдръпнах при последвалите партийни намеси. Оттеглих се да си ловя свободно, все по на юг междувпрочем.

Риболовът ли беше притегателната сила за известните ви морски компании?
Обединяваше ни любовта към морето. А и Варна постепенно започна да се компрометира за мен, изпростя през 50-те години. През 1949 г. аз "открих" Несебър. Още девствен, преди да се роди това днешно чудовище Слънчев бряг, който в началото беше едно приятно все още явление. С жена ми Бояна (актрисата Бояна Кънева - бел.ред.) сме ходили по девствения Слънчев бряг, където имаше само пясък и дюни, тук-там някоя влюбена двойка. Там се ходеше пеш. Златни пясъци носеше турското си име, Узун кум, имаше един мостик и се отиваше с моторна лодка. Или с файтон до Аладжа манастир и след това пеш.

Това са за мен места резервати. Имаме едно много късо Черноморие, от което по-голямата част, две трети, е неплажно. Двата бисера, Златни пясъци и Слънчев бряг, за мен трябваше да си останат резервати. Слънчев бряг, какъвто е сега, е едно велико престъпление, кой ще дойде в този бетонен конгломерат? Ние сме в епоха на най-нискостеблена парвенющина. Кои са варненците днес? Онова, за което говорим, отдавна го няма. Старите хора винаги казват, че миналото е било по-хубаво, просто защото са били по-млади. Но сега е период на неистов стремеж към обогатяване, съчетан с липса на култура и липса на вкус. Това, което се прави, на места като Златни пясъци и Слънчев бряг, е световно престъпление.

Та движението на юг продължи и след Несебър, където поради наличието на Слънчев бряг за няколко години се промениха и хората, атмосферата се загуби. Местехме се все по на юг, додето стигнахме Ахтопол, където отначало се ходеше с открит лист. На километър на юг от града беше бариерата. Аз успявах да мина като председател на подводния риболов, военните тогава охраняваха състезанията и се познавахме. Помня, когато заведох Гришата Вачков на Носорога, както аз наричам любимите ми и до днес скали, заедно с Никола Анастасов. Гришата такъв вик издаде, както само той умееше с неговата първичност, спря се горе на скалата и в едно протяжно възклицание събра цялото си възхищение от гледката. Слава богу, това място все още е празно, защото не го харесват! Със Захари Жандов, Дари Икономов, Сашо Бръзицов, Рада и Стефан Москови прекарвахме летата. Захари ходеше на Каваците, когато там все още я имаше романтиката на френските бунгала.

Има хора, които живеят с планината, и други, които живеят с хоризонта, с вълните. Е, вече не се опитвам да слизам на 20-30 м (не че има нещо в нашето море на такива дълбочини), но не бива цял живот да се претоварва физиката. Но на 10 м слизам, поне до това лято. Морето е начин да събираш сили, за да преживееш до следващото лято.