Четете ЧАСТ I и ЧАСТ II тук.

"Защо не го правим това по-често?" въздиша групата ни, докато гледаме към крепостта "Царевец", а есенното слънце нагрява паветата по стръмните великотърновски улички. Така започва третият ни и последен ден от пътуването из винения Североизток, вдъхновено от Междунарoдния ден на мавруда (а покрай него - и на всички местни сортове).

Отварям скоба: да, старата ни столица e по-скоро централно разположена, но за целта на пътуването и отглежданите сортове, които ни предстоеше да дегустираме, оставяме географията настрана и поглеждаме към програмата.

16.10., Велико Търново и регионът:
- среща с изби и обяд в Дегустационен център Велико Търново
- посещение на ВИ Ялово

По стръмните улички с гледка към Царевец

Бутилки на 5 изби ни посрещат, подредени на приятно аранжираната маса в дегустационния център, чийто облик среща идеята за винен бар с декора на механа. За повечето от тях ще говорят самите производители, които са дошли специално за повода, а домакин в рамките на този работен обяд е Станимир Стоянов, председател на Съюза на енолозите в България.

Избите са: Dragoshinov, Ruevit, Varbovka, Lovico и Maryan.



Срещата с Даниел Драгошинов е първа и дава положителна краска на преживяването, чийто тон бързо се променя от сравнително формален към откровен и непринуден разговор. Разпитвам го за пелина им - преди около година именно чрез него се запознах с избата, днес не е фокус на дегустацията, но все пак му отделям ред, защото все още се броят на пръстите производителите на качествен пелин или настойвано вино. В техния случай ползват 28 билки, които сами берат. Затова и сериите са доста малки. Сред любимците на групата ни като че ли се оказа тяхното алиготе (колкото и странно да е да пием българско алиготе), а предпремиерно пробвахме и мерло резерва. По този повод Даниел разбива един мит: "Резерва не правиш, когато ти искаш, а когато реколтата ти е дала. Такова вино се прави в сферата на метафизиката, има нещо отвъд."

И до ден-днешен повечето хора възприемат Maryan като марка, кръстена на мъжкото име, но всъщност то идва от населеното място и ударението е на първата сричка. Още от цвета в чашата ми става ясно, че техният димят не е като останалите 10-ина, които сме пили в предишните 2 дни, а на нос впечатлението се потвърждава: преминало е през малолактична ферментация, което значи, че вместо усещане за сдържаност и стоманено фино вино получаваме едно малко по-кремаво такова, ароматите се заоблят допълнително и от няколкомесечния престой в стари бъчви.



И докато предишните две изби ми бяха познати, не така стоеше въпросът с Varbovka. С важната уговорка, че по-голямата част от сортовете, с които работят, не са местни (и съответно излизат от логиката на Деня на мавруда и местните сортове), виното беше много приятна изненада. Не помня последния път, когато гренаш от нашите ширини толкова точно е напомнял такъв от южните части на Франция, камо ли за ценовия си клас. Иначе от тях кайлъшки мискет и гъмза си струва да се опитат. Нямат собствени лозя, но работят дългосрочно с лозари за постигане на желаното качество и профил.

Друг по-малко познат производител е Ruevit: със собствени 20-годишни лозя на площ от 100 декара, те работят с френски сортове (шардоне, мерло, каберне совиньон), както и с рубин и димят. Струва си да се опитат местните, защото, уви, българският пазар вече е много наситен на шардоне и Бордо блендове.

Любопитно за Lovico е, че избата е наследник на първия кооператив в България - през 1909 г. основателят на винарната Марко Вачков обединил местните лозари с идеята да създават вино по най-модерните практики за онова време. Откъм днешна продукция гъмзата от по-високата серия "Котта 299" предизвика интерес в рамките на дегустацията.

Парадокс или не: идилия в Ялово

Макар и да е традиционно избите да се кръщават на населеното място, където се намират, в случая със с. Ялово това е странно решение предвид значението на думата и желанието на винопроизводителите да бъдат свързвани с плодородие.

Yalovo Winery, както се изписват официално, ни посрещат в може би най-красивото и спокойно село, което някога сте виждали, склонна съм да препоръчам пътуване до там дори и само заради него. Добре поддържано и живописно, то е на 20-ина минути от Велико Търново, така че не би ви било скучно, ако действително последвате съвета ми.

[[img:4409078]]


Посреща ни разговорливият Димитър Димов, технолог и съсобственик. Сградата, в която се намира дегустационната им зала, а и цялата винарна, е бивше училище, както веднага си проличава. Реставрирано е, но дори и само прозорците навяват асоциации за детство и есенни учебни дни. Това е препратка и към една от сериите им: Old School.

Правят около 30-40 000 бутилки годишно с превес на международните сортове, но имат също мискет, димят, рубин и др. Пенливото в стил пет-нат им е като че ли сред по-разпознаваемите вина и носи надписа "Без грим" на етикета си - интригуващ начин да се обърне внимание на минималната намеса по време на винификационния процес. От същата серия има още рубин и гъмза, като втората е особено добра. Каквото е пино ноар за Бургундия, това според мен е гъмзата при нас, може да отлежава страхотно", казва Димитър. Първоначално отхвърлям мислено идеята му като по-скоро патриотичен сантимент, но след 2 глътки се замислям, че може и да е прав - землистите аромати действително носят потенциала за такава препратка.



Разговорът за пореден път се насочва към обединението и нуждата всички производители да се подкрепят едни други, да се познават и препоръчват: "Да, в магазина ние може да сме конкуренти, но на лозето и в живота сме колеги" беше изречението, което се открои. Споменаха се примери, че по време на гроздобер дори - най-натовареното време от годината - се е случвало технолог на една изба да се качи на колата и да отиде за 2 часа да помогне на колега, срещнал неочакван проблем. Разделението в бранша удря всички по веригата, защото е ясно, че няма как една изба сама да привлече туристи или да изгради облик на региона - нито пред българската, а какво остава за чуждестранната публика. Североизтокът обаче изглежда успява да застане обединен.