Тази история започва в Студентски град, 2008-а година, в общежитието на Лесотехническия университет, където в една стая живеят три момчета, бъдещи инженер-дизайнери. Двама от тях се подиграват на третия, че под леглото му има щайги с буркани от родна Кнежа. Обаче, всеки път, когато момчето си отиде "на Кнежа", другите двама тарашат щайгите и тайно изяждат поне един буркан лютеница, конфитюр или туршия с чорбаджийски чушки. Това е историята за похода на зимнината от необходимост и символ на мизерията през guilty pleasure до тотална хипстърия и забавен начин да върнеш любимите вкусове от детството.

В началото на 90-те, затварянето на зимнина беше абсолютна необходимост, с която се запълваха всички липси по магазините. Всяко лято баба ми и дядо ми отваряха домашния комбинат на вилата и започваше едно неуморно мелене на домати, търбушене на чушки, варене на сладка, компоти, сиропи, лютеници, апетитки и всевъзможни туршии. Не помня кога от чиста необходимост, тази традиция се превърна във въпрос на чест, защото "нищо в магазина не може да се сравни с отгледано и консервирано собственоръчно на двора на село". Сутрин ни изпращаха на игра с другите деца с по една филия топъл хляб с домашно сладко от ягоди или сини сливи (в случая на моята баба- историческото й сладко от сини сливи И ягоди <3 ), а през зимата традиционен десерт беше чаша компот. Естествено, няма сила на света, която да накара едно дете да яде туршия, или кисело зеле, но и тези аромати са част от детските ни спомени.

В един момент целият този процес ми стана толкова досаден, че развих непоносимост към всякакви зимнини. Не можех да си обясня защо трябва да пия домашните сиропи от сливи, малина или бъз на баба ми като има кока-кола, или да мажа палачинките с домашен конфитюр, при положение, че всички други деца ги ядат с нутела. И аз изобщо не бях единствената, защото в годините зимнината се превърна в символ на мизерия, провинциални страсти и ниска култура. Дори хората, които френетично стерилизираха всякаква зимнина, започнаха, дали от мързел, дали от липса на отношение, да скъсяват процеса, и вместо с домашни продукти, започнаха да правят сладка и туршии с продукти от пазара, с което и качеството, и количеството на домашната продукция намаляха, съответно спадна и ентусиазмът.

В моето семейство зимнината никога не е била въпрос на оцеляване. Беше по-скоро традиция, която поддържаше родителите на майка ми активни и посветени на великото дело всичко вкъщи да е домашно и наистина вкусно. Но колкото по-възрастни и уморени ставаха те, толкова по-безразлични ставахме ние към този процес и във времето престанахме изобщо да се занимаваме с всичко това, за да ги щадим, а те все повтаряха колко много им липсва отглеждането на домашни плодове и зеленчуци и превръщането им във вкусни бурканчета домашна магия. И не е нужно да казвам, че да, точно така, "нищо в магазина не може да се сравни с отгледано и консервирано собственоръчно на двора на село".

От няколко години насам забелязвам една тенденция сред семейните ни приятели. Все по-често ни подаряват кошници с домашно приготвени сладка, лютеници и туршии, домашен мед и… домашна ракия. Това са едни от най-трогателните подаръци, които сме получавали. Някак лично, някак романтично, има някакво необяснимо съзаклятие в тези бурканчета и шишенца. Това не е просто храна, това е отношение.  

Всичко това толкова много ни хареса, че започнахме, леко мързеливо да се внедряваме в "семейно-трудови комбинати". Купувахме всички необходими продукти и молехме някоя баба в селото ни в трънско да ни направи лютеница. Карахме близки приятели да ни пекат чушки за фризера или да ни месят козунаци и т.н. Но това не беше достатъчно. Близки приятели ни открехнаха на фермерския пазар в Пирот, Сърбия, където често ходим, за да купуваме екологично чисти градински зеленчуци на смешни цени от симпатични сръбски баби и дядовци, извадили целия си сезонен труд на импровизирани сергии (огромни найлони директно на паважа на централния площад). Да не споменаваме фантастичните млечни продукти, яйца и месо, както и другият ни guilty pleasure - една кръчма в Димитровград с най-вкусните вешалици от черни прасета.



Всичко това, както и споменът за баба и дядо, ни накараха да се завърнем към някои семейни традиции като ги ъпгрейднем леко. И така, аз и майка ми, си купихме чушкопек, буркани във всички размери и БИДОН, и не без да шокираме някои традиционалисти сред семейните приятели, създадохме тренда да съчетаваме традиционната зимнина със щипка fast food идеология и гурме елементи. А именно: скандалното ни кисело зеле без претакане. Затваряме го на 15 ноември и го забравяме до Бъдни вечер. Мързеливо, но за сметка на това с всички нужни екстри като дюля, хрян и кочан царевица за "газиран зелев сок", който спасява човешки животи по време на януарската серия именни дни. Лютеница, приготвена за три часа вместо за два дни, печена на фурна, смляна в блендер, но пък с индийско орехче. Домати, сушени на фурна и затворени с чесън, босилек, розмарин и зехтин, толкова вкусни, че никога вече не бих си купила сушени домати за бързата обедна паста от магазина. Козунаци, омесени с центрофугата на пералнята и изпечени с кремове, карамелизирани ядки и ромова есенция. Конфитюр от сини сливи с малки орехчета и карамфил. И да, все още почти винаги някой друг ни вари ракията.

Това, което най-много ме радва в целия този процес е, че все повече млади хора се посвещават на свещенодействието по приготвянето на зимнината и все по-категорично това не е таен срамен акт, а напротив - нещо, за което открито се говори и споделя в социалните мрежи. Бурканите и тавите превзеха инстаграм и намериха място измежду снимките на партита, тоалети и чинийки в ресторанти.  Хаштаг healthfood придоби съвсем друг смисъл, защото, да, това е здрава, домашна и адски вкусна храна, която си си направил сам.